"Промени света" или как се печелят пари от деца!

    Уважаеми ръководители на талантливи деца, вероятно се запознахте с бизнеса на въпросният псевдо човек 

с поща todor.szimeonov@gmail.com и фалшив блог https://mmc-bg.blogspot.com/2021/07/blog-post.html

    Бяхте лъгани, че има конкурс, а единствената награда е сметка за плащане от вас! Не си давайте парите на такава елементарна измама. Раздадени бяха виртуални злата и сребра, а учениците и една грамота не получиха за участието си. Въпросният бизнесмен се издаде многократно, но и самата аз подминавах сигналите, че това е ИЗМАМА. То не бяха отлагания, не бяха разпращания на ученически разработки на непознати хора без позволение и декларации за безмъзмездно предоставяне на авторски права!

    Това е експлоатация с труда на учениците. Не я спонсорирайте с парите си! Дайте си парите за нещо смислено.

 

 

Забранено е публикуването на съдържащия се в този документ материал или части от него.

 

 

 

 

 

 

 

Материали

откраднати от Тодор Симеонов в мнимия 

конкурс "Промени света"

2021

 

 

 

 

 

Айшен Мустафа 1

 

 

Не на дискриминацията!

 Дискриминация? Какво е това? Аз дискриминиран ли съм, и ако съм защо?

Тези въпроси са много важни и трябва да си ги задаваме. Поне веднъж в живота на всеки човек се е случвало да бъде дискриминиран. За жалост, много от нас се запознават с дискриминацията още от малки. Много от нас са страдали, страдат и продължават да страдат само и само, защото понасят жестокостта на другите, които ги дискриминират по всякакъв начин. А каква всъщност е причината някои хора да дискриминират други хора? Защо всъщност някои хора биваме дискриминирани?

Причината някои хора да биват дискриминирани от други е, че хората, които дискриминират не могат да приемат хората такива, каквито са. Не могат да понасят или да се радват на различията им и постоянно се комплексират и дразнят на техните умения, т. е. различия. Дискриминираните хора могат лесно да се поддадат на това, че са дискриминирани, но могат и да помислят от друга гледна точка. Някои веднага се затварят в себе си и спират с всички занимания, които са ги радвали и са им давали успех през живота. Но има и хора, които не се поддават лесно на дискриминацията и на пук на тези, които ги дискриминират те продължават да правят това, което обичат, не се отказват от себе си и това, че са дискриминирани не ги кара да се чувстват лошо. Въпреки всичко те се стараят да бъдат щастливи и никога да не махат усмивката, която прави лицето им красиво.

Аз, която пиша това есе също съм била дискриминирана в този живот. Знам много добре, колко лошо нещо е това дискриминация. Сега ще разкажа моя случка, която макар и от трети клас се мина много време, аз помня. В училище, когато бях трети клас се държаха много жестоко и несправедливо с мен, защото бях новодошла от Турция ученичка в класа. Преди учех в Турция, но се наложи да се преместим в България. Бях единственото ново дете в класа. Още от първия ден, когато учителката ми каза да се запозная с класа си започна дискриминацията. Никой от класа не поиска да седи с мен. Никой не говореше с мен. Стоях си сама на първия чин и така си и стоях до края на годината. Но се запознах и с едно момченце, казващо се Тодор. Той не беше като другите беше различен от тях. Ето, това беше и самата причина да го дискриминират, защото те не само мен, но и него дискриминираха. А сега мисля, че разбирам причините, поради които двамата с него сме били дискриминирани. Аз бях дошла от Турция, имах много хубави дрешки и всеки ден се обличах по-различно, по-хубаво от тях. Мама всеки ден ми плетеше косата, правеше ми всякакви прически. Учех се най-добре в класа, поддържах най-висок успех и най-важното всички учители държаха на мен. Всички биха искали това, но учителите имаха по-различно отношение към мен, но не защото съм имала повече финансови възможности от другите, а защото се учех и може да съм била по-симпатична от другите. А приятелят ми Тодор го дискриминираха, защото имаше проблем с говорния апарат, това е вид болест и постоянно фъфлеше като говори. Дълго време му се подиграваха за това, но аз винаги бях до него в трудни моменти. Винаги му помагах с каквото можех.

В случая има две различни причини Тодор и аз да сме били дискриминирани. Първата е, че аз бях прекалено добра във всичко и не можеха да ме понасят, защото ми завиждаха. Втората причина е, че Тодор имаше недостатък, болест и това му пречеше да говори като другите, и те му се подиграваха. Тук има две различни противоположности на дискриминацията. Едната е, че има човек, който е добър в много неща и има много предимства пред останалите, и те го дискриминират, защото те не са толкова добри като него. Втората противоположност е, че един човек има недостатъци като болест в случая, за което не е виновен самият той, но го дискриминират, защото хората са жестоки. Ето това е дискриминацията. Да завиждаш безпричинно на някой друг за това, че е по-добър от теб, вместо да се постараеш и ти самият да бъдеш толкова добър като него и да го взимаш за пример. Или пък да се подиграваш на някого, че има недостатъци или болести вместо да му помогнеш да ги преодолее. Винаги съм си задавала въпроса защо повечето хора вместо да помагат на други или вместо да им се радват на успехите е по-лесно за тях да ги дискриминират? Защо мислят, че дискриминацията е нещо хубаво? Защо вместо да се стараем всички около това да сме единни ние още повече се отделяме един от друг, защо правим това излишно разделение между нас? Защо сами си строим тези стени между нас?

Дискриминацията не е тема за подминаване и трябва все повече внимание да се обръща на нея. Аз помагам на хора, които биват дискриминирани от други хора, защото знам, че така няма да се оправи светът. Ние хората трябва да приемаме всеки един човек такъв, какъвто е. Да го обичаме с различията му, от които можем да научим и много други неща. Можем да не градим такива стени между нас, защото на нас ни отива да сме единни. Хора, дискриминацията не ни отива! Хека кажем, НЕ на дискриминацията! Нека рушим стени и градим мостове!

 

 

 

 

Айшен Мустафа 2

 

 

Свят без зависимости

Какъв щеше да е животът без това да сме зависими? Дали щяхме да се чувстваме по-щастливи навсякъде и с различни хора? Дали щяхме да не се привързваме толкова много към дадени хора и неща, после да ставаме зависими от тях и като ги изгубим да ни боли? Отговорът на всички тези въпроси е един. Няма как. Не можем да не сме зависими към нещо или към някого, не можем да не се привързваме толкова силно един към друг, но не можем и без болка. Всички хора сме зависими от разни неща – от съдържанието на кислород във въздуха, от земното притегляне, от обстоятелствата... Има хиляди неща, на които не можем да влияем. Не можем да се лишим от всички тези неща, защото нашият организъм ги иска, защото има нужда от тези неща.

Животът ни е като една кутия с бонбони. Вадим един, който ни се падне на случаен принцип в ръката и искаме или не искаме го хапваме. Така е и с хората. Срещаме се с нови хора, опознаваме се с тях с времето и накрая по един много неосъзнат начин ние вече сме се привързани, че сме станали и зависими. Много бързо и неусетно става така. Зависимостта може да бъде разглеждана в много аспекти. Много често се получава така, че да бъдем зависими от други хора, а това е най-лошото нещо, което можем да направим на самите себе си и това вреди само на нас.

 Морган Скот Пек в книгата си „Изкуството да бъдеш БОГ” пише: „Да си позволиш да си зависим от някой друг е най-лошото нещо, което можеш да сториш. По-добре да си зависим от хероина. Докато го имаш, той никога няма да се обърне срещу теб, т. е. винаги ще си щастлив. Но ако очакваш друг човек да ти донесе щастие, ти ще бъдеш безкрайно разочарован. ” Ето, аз например съм привързана и все още съм към една моя много любима учителка по биология, която ме напусна миналата година и вече не ми преподава.

Много тежко преживях всичките случили се неща, и най-лошото е, че аз все още не съм свикнала и не мога да приема мисълта и факта, че не ми преподава вече тя. Когато вляза в стаята по биология, в главата ми се връщат спомените от ония хубаво и незабравими дни, моменти. Това, което аз изпитвам към моята учителка по биология не е някаква зависимост, аз не съм зависима. Това по-скоро е привързаност. Една много силна привързаност. Има разлика между двете понятия. Зависимост е да сме зависими, например от алкохол, цигари, наркотици, дрога и други. Зависимост е да сме зависими от някой друг човек, което не е нещо хубаво и вреди само и единствено на нас самите. Докато при привързаността не е така.

Привързаност е, когато много обичаш някого и когато той те напусне, ти да продължиш да си го съчиняваш в главата и да продължаваш да го молиш да продължите да комуникирате всеки ден. Това е и моят случай и той се нарича , , Привързаността ми към моята учителка по биология”.

А сега да се опитаме да си представим света без и зависимости и привързаности към дадени неща и хора. Представихте ли си го? Как Ви изглежда? Аз си го представих, и честно да си призная, че ми изглежда много скучен и безразличен.

Изглежда такъв, защото ние, хората сме свикнали винаги да се превързваме или да ставаме зависими от някакви неща и от някои хора.

 Защото не можем без да се привързваме, без да сме зависими, и най-важното - не можем без да ни боли. Защото както Марк Менсън е казал: , , Болката е част от процеса'. Не можем без да се привързваме и да сме зависими да изпитваме болка. Организмът ни има нужда да изпитва болка. Има нужда да се привързва към някого, има нужда да е зависим от нещо. Ако не беше така, щеше всеки човек да гледа себе си и да не общува с никого, да не се привързва. Съответно, нямаше и да го боли и това щеше да е проблем за реакцията на организма ни и за самия него. Трябва да се привързваме, но не по грешния начин. Трябва да се привързваме без да си ми зависими от някой друг или като знаем, че някой ден няма да сме заедно с този човек, да приемем нещата нормално и да продължим напред, без да си създаваме сами емоционални (психически) и здравословни проблеми.

Животът е много по-хубав, отколкото ние си мислим, че е. Трябва да започнем сами да преценяваме кое е правилно за нас и към кого е правилно да се превържем по най-правилният начин, без да сме зависими от някого или нещо. Защото животът е твърде кратък, за да имаме време да мислим.

Просто трябва да действаме. Да действаме по правилния начин и да се привързваме и да обичаме правилните хора.

Хората, които истински не заслужават, както и ние тях. Животът е твърде кратък, за да сме зависими и за да го живеем по най-правилният начин.

Затова предпочитам светът ми да е без зависимости. А Димитър Талев е казал: , , Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът”!

 

 

 

 

Айшен Мустафа 3

 

 

Моето семейството- моята крепост

Силата на доброто! Добрите хора…Има ли ги, какво означава да бъдеш добър? Да даваш, без да очакваш нещо в замяна! Да подкрепяш, да разбираш. . Да бъдеш една цяла Вселена за тези, които имаш, за тези, които обичаш! Семейството е моята Вселена! Семейството е най-важното нещо в живота на всеки от нас. Когато човек има хубаво семейство, когато има разбирателство и само хубави моменти и спомени в него, всичко е прекрасно. Без семейство сме като птици, без криле. Не можем да се научим да полетим или да се приземим.

Семейството е онова, което ни дава крилца, с които първо ни научава как да полетим и после да слезем на Земята.

Семейството е това, което ни прави хора и, което ни помага да показваме хубавите си черти на хората. В него ние се възпитаваме, научаваме, кое е правилно и кое, не е. Ние порастваме в семейството, ставаме зрели хора.

Моето семейство е мама. Тя е всичко, което имам и тя е моето семейство. Едничка на света, толкова много си я обичам и няма звезда, която да не мога да сваля от небето за нея, стига да поиска. Винаги в живота има моменти, в които има неразбирателства между хората, но всичко и всеки проблем, спор се решава. С мама винаги решаваме проблемите заедно, никога не ги оставяме нерешени. Всяка пречка, всяка лоша случка в нашето или извън нашето семейство ни прави още по-борбени и силни. Заедно се учим, как да се справяме с различни ситуации. Няма нещо, което мама не би направила, за да се уча по най-добрия начин. Тя е моята опора и аз нейната. С мама сме като две пътешественички, обичаме да пътуваме заедно. Пеем песни и пишем текстове на нови песни, когато си поиграем с нашето въображение. Вкъщи готвим отново заедно всякакви вкусотии и всеки ден се стараем да научаваме нови и нови кулинарни рецепти. Всъщност аз много неща научавам от мама, но пък и мама учи от мен! Ние сме като двете половини на едно цяло сърце, кото бие , кото раздава любов…. Нашата връзка е много силна и винаги трябва да си остане такава, за да не могат да влязат чужди и лоши хора помежду ни. Мам е тази, която ме е поела в ръце, при първата ми глътка въздух и е посветила целия си живот само на мен! Нищо не трябва да събаря отношенията ни. Аз не бих позволила за нищо на света! Ние трябва да бъдем все по-силни и по-силни, защото ако не се крепим ние двете, защото си нямаме нищо друго! А заедно сме силни и можем да се справим с всичко!  Защото ние сме една цяла крепост и не трябва да има стени и прегради между нас. Ако има две стени и то слабо изградени, другите лесно ще могат да ги съборят и минат през тях.

Ако бъдем една цяла и силна стена, те няма да могат да дойдат срещу нашата сила. Затова е толкова важно не само семейството, а всички хора, които се обичат да са единни, да бъдат заедно в добро и зли, защото животът е не само низ от щастливи мигове, има и бурени, които да се изкоренят и бодли, които да раняват! Семейството , когато всички са заедно-ръка за ръка и рамо до рамо , винаги заедно, няма да бъде разрушена здравата, силната стена, която са изградили с времето, устояла на бури, огън и вода…

 

 

 

Албена Петрова

 

 

Осъзнатият избор

/Есе/

 

Човек прави своите малки и големи избори в живота си постоянно, откакто отвори очи сутрин, докато потопи съзнанието си в безпределите на съня вечер. Че дори и тогава...  И всеки един наш избор е свързан със серия ситуации като резултат. Всеки един наш избор определя това, което ще ни се случи и хората, които ще срещнем. Честно казано, не познавам човек, който в някакъв момент от живота си да не е казал: „Ако тогава бях постъпил или казал…“ или: „Ако тогава не бях постъпил , или не бях казал... сега ситуацията щеше да е различна... “.  Както казва една моя приятелка, подписала се с псевдоним Мира Домнева, в романа си "Последното добро на сътворението": "Човек се жени за последствията от постъпките си". Вземайки своите решения, всеки от нас избира определена времева линия, по която да продължи. А изборът закономерно е свързан с поредица матрични проявления като следствие на определена постъпка или решение. Дори не е нужно да си ясновидец, за да знаеш какво би последвало или не. Имах приятел, който ми се сърдеше, когато му кажех, че като се държи еди–как си, ще последва еди–какво си. Наглед дребни избори, но избори, чиято важност дори не осъзнаваме, защото ги извършваме автоматично, а те могат да имат какви ли не последствия за нас. И не само за нас.

   Инертното мислене. е резултат на вече създадени в мозъка невронни връзки. Мой преподавател по психология, доц. Любен Атанасов, ги определяше като книгохранилище на паметта, което съхранява нашите опитности и се проявява като избор, как да реагираме в определена ситуация, изваждайки информация от определени депа в нашия мозък. Да, за съжаление, човек предпочита да мисли инертно и да постъпва инертно. Но да не се самозаблуждаваме, че инертността изразходва по–малко психична енергия. Много често, да не кажа, винаги, инертният избор отнема много повече жизнена енергия, отколкото ако бяхме се потрудили да създадем нови невронни връзки в мозъка си и така спестената енергия да бъде вложена в това, за което сте дошли тук и сега.

   Макар и доброволно да се отказваме от правото си на свободна воля, дадена ни от висшия Божествен разум, ние хората сме благословени, да живеем осъзнато и в най–малките детайли, всяка една секунда да бъдем бдителни, да правим своите осъзнати избори постоянно, защото от тях зависи какви ще станем и какви ще бъдем. И е хубаво да помним, че никой не ще е виновен утре за нашите решения днес и че всяка ситуация е резултат от това, което сме проявили и материализирали.

   Законите на Проявлението са свързани със законите та Привличането. Точно както го е казал мъдрият български народ: "Каквото повикало – това се обадило. " и "Каквото посееш, това ще пожънеш".  Малките избори, водят до големите промени.

    Вашите съвпадат ли с това, което сте искали за себе си?

    Какво избрахте днес?

    Вашият JPS преизчислява ли постоянно маршрута?

    Без значение, ще предпочетем ли да зацикляме в един и същи път или ще се доверим на нашия вътрешен Навигатор, целта ще бъде достигната, уроците – научени!

   Нашият избор днес, определя съдбата ни утре.

   Да живеем осъзнато, приятели, за да имаме прекрасния и вълшебен живот, който знаем, че заслужаваме!

 

 

 

 

Антон Тодоров 1

 

 

Промени света

(поема)

Щом видях те отдалеч да се задаваш към мен,

Понечих да стигна до теб, да те зърна за миг поне!

Но, уви, щом приближих, установих, че това само твоята бледа сянка е!

Казах си, че ще те преодолея! И така ще бъде!

Ще променя света свой, тъй, както ти го промени тогава!

Веч го променям всъщност! С хора на изкуството срещам се! Изкуството запълва цялото ми време!

А ти- с времето оставаш онази бледа сянка, която видях неотдавна! Тя даже избледня още повече,

Щом хората и изкуството запълниха празнотите твои! Тогава светът мой беше променен из основи, а ароматът на живота- бе по- силен отвсякога! ! !

 

 

 

 

Антон Тодоров 2

 

Промени света

(разказ)

 

Да променяш света е тежко, трудно и отговорно начинание. А и освен това тежи тази отговорност само на плещите на един човек. Но, когато успяваш да променяш и разнообразяваш ежедневието на хората около теб, това ти носи такава неописуема радост и лично удовлетворение, които не биха могли да се заменят с нищо или да се сравнят. Всъщност могат да се сравнят единствено с щастието, с което те изпълват благодарността и усмивките на важните за теб хора. Това е моята формула да променям всеки ден за важните за мен хора. Обрекъл се в полза на обществото да помагаш. Но и всичко си има своята цена- понякога, даже твърде често пъти, тази цена е прекалено висока. Но всеки трябва да носи своите кръстове, спрямо това какви отговорности има или е поел, за да отстоява себе си и каузите в живота си! ! !

 

 

 

 

 

Атила Мехмед

 

 

 

ПРОМЕНИ СВЕТА

 

Сънувах сън прекрасен,

че вече съм голям и

    променен, че вече имам сили

  да изправя пред света се.

 

    мечтите ми да правя, хората

   щастливи , да виждам, всеки

    ден усмивки, да чувам благи

думи , да се сбъдне.

 

като в приказка вълшебна,

с пръчица в ръка, да направя

аз тъка, че да бъде хубав,

цветен и красив света.

 

трябва само да се справим 

и търпение да има, че

всичко лошо отминава

и доброто надделява.

 

искам аз да променя света,

той да бъде светъл и да 

бъдем по-добри, и да бъдем

винаги щастливи и любящи.

 

 

 

 

Божидара Михалева

 

 

Птичи полет в бъдещето

  Разказвали са ми толкова много истории за света, такъв какъвто е бил преди. Винаги слушах и не вярвах. Ами още е така. В момента отново летя и наблюдавам всичко около мен. Не мога да си представя това, за което толкова са ми говорили. Някак ми се струва нереално.

Вятърът днес не е много силен, но все пак е трудно за една, скоро научила се птица да лети, да се бори с теченията. Честно казано ми харесва пернатият живот. Усещаш свобода, която не знам дали онези същества, които не могат да летят, а вместо това вървят само на два крака усещат. Странни са ми, но са добри. Наистина са добри, въпреки че дядо ми твърди друго.

 Хладният бриз става малко по-силен. Усещам го по цялото си телце, но продължавам да летя.

 Може би минава вече час, но има толкова много места, които искам да видя. Сменям посоката. Летя директно надолу. Зелените петна, които виждам от високо започват да стават точици и то все по-ясни. Гори! Доближавам се достатъчно и кацам на едно младо клонче, което се разклаща. Гледам всичко около мен. Огромен свят. Твърде голям за едно малко птиче като мен. Предците ми разказвали как преди много години нищо не е изглеждало така. Дърветата са се сечели масово и може би краят е щял да дойде, но тогава светът се обединил в обща кауза. Започнало огромното залесяване на празните райони. А силните държави дори помогнали на по-бедните със средства. Не звучи ли наистина толкова хубаво. Като едно голямо семейство. Например ние птиците винаги си помагаме и работим в екип. И както казва дядо , , След милион години пак ще е така! “. Доколкото са ми разказвали, когато са засадили зелените гори, за броени седмици въздухът на планетата ни се е подобрил. Аз не мога да си представя различен въздух от този в момента, но баба ми е казвала, че дори е било трудно за нас птиците да летим. Много от моите роднини са загинали, заради хората и това, което са правели.

 Обаче моето пътешествие трябва да продължи. Разпервам крилете си и попитам отново нагоре към белите пухкави облаци. Когато ние птиците летим, сякаш се сливаме с всичко около нас.

 Летя от около два часа, но искам да го видя. Другите птици го наричат , , безкрайността“, но аз мисля, че безкраят не съществува.

 Соленият бриз настоятелно се блъска в мен. Време е за моята почивка. Поглеждам надолу, но вместо цялата онази зеленина, която зърнах последно, аз виждам само и единствено... Синьо. Синьо и още синьо. Бяха прави. Наистина сякаш това е безкраят. Бавно се спускам към водата. Късите ми крачка докосват нежно студената вода. Толкова е чиста. Виждам плуващите рибки и прозрачните медузи. Зелени водорасли зеленеят дълбоко на дъното. Доколкото знам и синята , , безкрайност“ преди не е била такава. Имало е толкова много боклук. , , Безкрайността“ е била изпълнена с пластмаса. Морските видове са започнали да умират, а много от птиците също. Всичко звучи толкова трагично. Пред мен стои един коренно различен свят. Знам че тогава на двукраките същества им се е наложило да се откажат от много пластмасови продукти и да ги заменят с нещо рециклируемо. А това е довело до по-малко търсене. Следователно предлагането на пластмаса се е свело до минимум. Явно благодарение на това малко решение в момента синята , , безкрайност“ е толкова чиста. Дядо също ми е казвал, че все още по дъното могат да се срещнат сламки, бутилки и опаковки, но без болезнени следи нямало успех. Хората са си взели урок и това са само и единствено напомняния, за това какво ще стане, ако отново повторят старите грешки.

 Впрягам последните си сили, с надеждата да стигна отново до суша. Крилата ми са твърде изморени. Никога досега не съм летял толкова много. Има само още едно нещо което искам да видя.

 Слънцето бавно започва да се спуска към линията на хоризонта. Точно в правилния момент. Пред мен отново се появяват познатите низини. Няма толкова дървета като в горите, но вместо тях няма как да не забележа всички животни. Свободно разхождащи се кравички, коне, та дори виждам и една овца. Малкото ми птиче сърчице се пълни с огромно неописуемо щастие. Радост, която досега не ме беше обземала. Чувствам, че работата ми вече е завършена. Открих и животните и се уверих, че хората наистина са се загрижили за тяхното здраве и свобода. Толкова по-хубаво е да гледаш свободни животни, отколкото такива в клетки, живеещи живот, който винаги приключва... С убийството им. Дори са намалили консумацията на животинско месо и са се погрижили за изчезването на бракониерите. Дядо ми е разказвал, че ако това масово избиване на животни е продължавало, то много видове в момента нямаше да съществуват. Двукраките същества са разбрали, че могат да водят нормален и пълноценен живот без да зависят толкова много от животните. Те могат и без тяхната кожа, и дори без тяхното месо. Със сигурност не казвам, че напълно са спрели да бъдат зависими от нас, но аз виждам тези първи техни крачки и ги оценявам.

 Умората ме побеждава. Спускам се към равните низини и се доближавам до една от кафявите крави. За едно малко птиче като мен тя е огромна. Има два рога. Кацам на единия и най-накрая усещам облекчение. Не само от умората. А и от всичко, което ме заобикаля. Двукраките са започнали да работят в отбор. Не срещу нашия малък голям свят, а с и за него. Това е всичко, което може да иска едно малко незначително птиче.

 

 

 

Бюлент Ибрахим

 

 

Промени света

Есе

 

Преди да поискаш да промениш света, опитай първо да промениш себе си.

 

Всеки човек в даден момент от живота си е изпитвал желание да промени света около себе си. Той среща трудност или преживява трагедия и си мисли , че ако светът беше друг, може би по-справедлив, на него нямаше да му се случва тази ужасна реалност. Няма какво да се лъжем, през съзнанието на всички ни в даден момент са минавали подобни мисли. Нашата грешка според мен е, че си поставяме прекалено висока цел. Под висока цел визирам това да променим външния свят. Ние си казваме, че ако светът беше друг, нещата щяха да са други, но това не е така. Външният свят е просто една проекция на нашия вътрешен свят. Можем да променим външния(видимия)свят само ако преди това успеем да променим вътрешния(невидимия)свят, който е изграден от нашите вярвания, ценности, концепции, нагласи и мисловни парадигми. Аз мисля, че преди да тръгнем да променяме обективния свят, трябва да опознаем субективния. Тези два свята са тясно свързани, те взаимодействат помежду си. Принципът на функциониране е следният:когато променим субективния свят, променяме и обективния, когато променим вътрешния свят, тогава променяме и външния. Според мен външният свят се нуждае от повече доброта и любов, затова ще се опитам да променя вътрешния си свят, добавяйки към него доброта и любов, която ще се материализира впоследствие във външния свят чрез моето отношение към живота и чрез моите деиствия. Аз вярвам, че променяйки себе си, ние променяме собствения си свят. Моята концепция е много индивидуална и се корени във вярването, че нашите мисли определят нашия свят, а нашите решения, определят нашите действия. Ако всеки един човек промени нагласите, мислите и чуствата си към по-добро, по-толерантно, по-хуманно ниво, то и светът ще стане точно такъв по-добър, толерантен и прочие. Човек може да постигне нещо добро, само когато е изхвърлил лошите мисли и лошите чуства . Ако искаме промяна, ние чисто и просто трябва да започнем да променяме себе си. И тук не говоря за външния вид или за други такива външни белези, говоря за собственото пространство на Аз-а, там където са скрити всичките ни чувства, страхове, мисли, мисловни парадигми, нагласи, модели на поведение и други. Светът ще стане по-добро място според мен, ако всеки човек погледне първо себе си , не това не е егоистично, егоистично е да тръгваш да променяш света към по-добро, а ти да не си станал по-добър от преди. Истинските промени се правят от хора, които първо са променили себе си , от хора с различни мисли, представи и вярвания от масовката. Тези хора са отделили време за самоусъвършенстване на себе си, преди да са се заели да променят света. Аз искам да променя света към по-добро, затова още от сега започвам да променям собственото си аз. Това е най-ценната ми инвестиция, защото не инвестирам само в себе си, аз инвестирам в цял един нов по-добър свят.

 

 

 

 

 

Велислав Василев

 

 

Нов живот

Есента дойде с първите дъждовни капки. Вятърко тичаше над гората и свиреше в комините на сънливите къщички в края на големия град. Птичките ги нямаше. Стегнаха набързо куфарите и се отправиха на пътешествие. Там, където винаги е топло и дъждът не пее приспивни песни. Само врабчето остана. Дърветата съблякоха алените премени, земята цяла се застла със златни тъкани черги. . Горкото врабче! Стана му студено…беше свикнало Слънчо да гали с топли лъчи перушинката му през лятото. . а зелените листа на дърветата да му шепнат приказки. . а сега, прегръщаха го голите клони на дърветата, сякаш сплетени в прегръдка ръце.     

Врабчо разпери крилца…подгони две-три едри дъждовни капки, запрепуска с вятъра. . Ехей, чудна надпревара…Колко мъничко изглеждаше селото отвисоко. Можеш да го побереш в шепа! Спомни си за лястовичките, неговите съседи. . домиля му, но пък не съжаляваше, че остана тук, където се беше родил, там- под старата стряха –дървената хижа в подножието на Рила планина. ! Сега беше застлана с чуден килим- мек като пух! Сякаш някой беше разстлал одеало от памук! Сгуши се между листата. И чуден сън го споходи. . От семенцата, които разпиля палавото дете онзи ден главици надигнаха малки зелени стебълца, събудиха се зажаднели за нов живот…едно малко чудо! Благодатна е есента и чудотворна, от нея се ражда животът-повтори се то думите на стария дядо Живко. А напролет, когато птичето оглася със своя ангелски глас гората и възпява прохладните сенчести поляни, тучните високопланински пасбища. . и онази малка, сладка , дъхава ягодка! Приглася му цялата гора, разкривайки тайни за незнайни храбреци, които планината е приютила някога…Припява и ветрецът , който гали нежно бузките на детето и роши златната му косица. . А ромонът на бистрото поточе шепти, , Ела! Остани!

И сякаш поемаше ;песента на малките скаути…Нещо се размаърда под пуловера ми! Стопли се и се разшава Сивчо… Ами, да! Взех го само за миг да го стопля, но си помислих, че ще му е по-добре при мен-на топло вкъщи! А напролет при следващия поход отново ще дойдем точно тук, ние двамата скаути, аз да се поразтъпча, жаден за нови вдъхновяващи преживявания, А Сивчо да пази лятос страта хижа. . Пък да си е при своите…

“Жаркото лято, мразовитата зима- походи винаги ще има! Защото ние, децата, безкрайно жадуваме за планината! Обичаме животните, билките, цветята! Ще я пазим, над нея зорко ще бдим и на Бог за нея ний ще благодарим!

 

 

Веселин Веселинов

 

 

ПИСМО ДО БОГ

Свечери се в душата ми, Господи,

свечери се в душата ми...

Божана АПОСТОЛОВА

 

Под твоето космическо длето

превръщаме се в хора

всъщност:

във номади безпросветни;

в луди,

със мълчание оповестили болката;

в часовои,

победени от надеждата;

в загрубели мъченици

с троскотни венци закичени;

в смъртни ангели,

оковани за нещастието;

във куршуми заблудени –

гроздове в асмите на омразата;

и във вечно губещи

в надпреварата с вселената,

със безпътицата

и със собствените си стремления

къмто къшея, поднебния, от хляба,

със масло и захаросан мед намазан.

Непрогледнали,

пропадаме във трапове,

изкопани от самите нас

във вълче време

на обезсърчение.

Сред тунелите застлани с неуредици

и сред шатрите от завист и от злоба,

не възпяваме уверено живота –

взривното кълбо

на надеждата,

на вярата,

на любовта...

Слез сред нас отново,

обуздай ни

с кремъчната твърдост

на Великия!

 

Вихра Бояджиева 1

 

 

Семейство – моето всичко!

Моето семейство, е моето всичко!

Те са ме отгледали и продължават да го правят. Всеки ден неуморно, безвъзмездно! Всеотдайни всеки ден и всеки час!  Много са добри, родителите ми- може би и вашите. .

Не, може би! Сигурна съм в това!

Моето семейство! Най- ми е хубаво времето прекарано с тях. Макар животът да е прекалено забързан и всеки сам да е потънал в своето сиво ежедневие идва мигът, когато всички вечер се събираме заедно в топлият уют на семейното огнище!

 Сладък мирис на топло изпечени сладки или баница примамва в кухнята около трапезата. . всички! Като притегателен център! Да, мама , макар и изморена след дългия работен ден се е погрижила за нас. За мен, за батко, за татко. . Мама винаги приготвя закуска, не мислете, че на мама не и се спи. .  Ами обяд и вечеря. . Мама! Тя винаги чисти цялата къща и прави всичко и за мен и татко, за баба … Мама не мислете, че не се изморява! Мама е моят герой! Мама е готова да се пребори с всичко демони вътре в мен и всички хора за мен, защитавайки ме така както орлица пази своето пиле. . Мама тази, която неуморно дава съвети, макар не винаги искам да я чуя. . Мама е войн, който никога не се отказва да ме напътства, да ми дава вяра, да ми дарява сили. Мама боец, който е на първа линия на всеки фронт, не се отказва никога, когато става въпрос за дете, съпруг, дом… Мама ме гали с цялата нежност на света и ми дава кураж, когато съм обезверена, бърше сълзите, които изгарят очите ми , когато съм тъжна и сякаш е фея от приказките, която смело ми сочи правилния път, вече погрижила се да няма тръни по него… С нея много обичам да карам колело, мама винаги ми помага с домашните, когато си затрудня. С нея мога да споделя всичко. Каквото и друго да кажа, ще е малко. Тя е човекът, на който и 1000 пъти да кажа „благодаря“, няма да е достатъчно. .

Тати, той е човекът, който ме е възпитал и на него дължа, това, което съм в момента. Тое е строгият у дома. Но не лошият! Защото лесни уроци няма! Но пък винаги ми е било забавно с него и винаги сме намирали общи занимания, той винаги ме разбира. Опитва се, макар че понякога с насмешка вдига вежди и казва , , Ти кога ще пораснеш! “Но истината е, че татко се страхува повече от всеки друг аз да порасна! Аз съм неговата малка принцеса, неговото пиле, а пилето ще дойде ден, когато ще разпери криле и ще отлети от родния дом, за да изгради свое гнездо, да отгледа своите пиленца… Интересното е, че имам брат, той е момче, а аз намирам повече общи интереси с баща ми. , отколкото той. Много обичам да ходя за риба с татко, това е нещото, което винаги чакам с нетърпение, съответно той ме научи да ловя. Винаги, когато има нещо да се прави, аз му помагам, дали ще е за пренасяне на багаж, да му донеса или купя нещо, аз гледам винаги да му помогна.

Брат ми е вече голям! Така си мисли той, но понякога си мисля, че аз съм по- голямата! И по-разумната! Тои обича моторите, високите скорости. . страх ме е за него и не пропускам момент да не , , изкажа мнение“ по въпроса, при което той се усмихва и ме закача, , Хайде да те повозя, едно кръгче, Барби…“Как да му се сърди човек, толкова е забавен, но понякога съвсем прекалява, не допуска момче да се завърти около мене, а пък аз съм вече голяма!

Следва и дядо…. . , той наистина ми е, като втори баща, той прави наистина всичко за мен, каквото го помоля, той до 10 минути вече е дошъл у нас, готов за нови подвизи, намигайки ми, , Извинявай, че първо не се обадих…“ Той се грижи много за мен и наистина се радвам, че живее близо до нас. Те двамата с брат ми, той е най-верните ми ми приятели. С него също мога да споделя всичко, не винаги ме разбира, но винаги е до мен и ме подкрепя каквото за каквото и да е. Когато го помоля нещо той веднага ми се отзовава, не зависимо дали има желанието, намира време и начин! Милият ми дядо! Той е първият, който ми прочете приказка, той е човекът, с когото вечер играехме семейни игри, докато мама приготвя вечерята, но и заедно с него копаем лозето и се грижим за овошната градина. .

Градина е моето семейство! Най-уханната, най-красивата! Защото я поливаме с любов! Защото се грижим за нея!

 

 

 

Вихра Бояджиева 1

 

 

Добрият човек

Какво е доброто? Всеки има различно мнение на тази тема!

Според мен доброто е да помагаме, да изслушваме хората срещу нас.

Всеки има нужда да получава добро и да дава добро.

Всеки знае приказката , , Който прави добро, получава добро. Може да направим добро и да ни се върне много късно, но винаги се връща рано или късно. Доброто е знак какъв човек стои срещу нас. Добро може да получим от приятели, родители, учители, случайна касиерка или всеки човек на улицата. Съответно и ние можем да дадем добро на всички тези хора. Доброто може да е свързано с помощ, добро държание, услужливост и каквото ни дойде. Доброто е може би едно от най-доброто качество, което някой може да притежава.

В днешно време има ли добри хора?

      Според мен има добри хора, но лошото зачестява все повече и трябва да се опитаме да го спрем, като не трябва и ние да ставаме лоши за да го променим, а трябва да използваме доброто, което има в нас и да му покажем, че е хубаво да си добър и това има много ползи, за нас и тези около нас.

      Доброто може да е не само от хората към хората, а може да е от хората към животните, а даже и от хората към природата.

И после природата ни дава много за да ни се отблагодари, а животните усещат всичко и също ни дават добро без дори ние да осъзнаваме!

Какво е добрият човек? Какво значи да си добър?

 Всеки ли има добро в себе си?

Това са въпроси, над които всеки има различна представа и различен отговор. Според мен всеки има капчица добро, дори да е на дъното на сърцето и душата я има. За мен добрият човек, трябва да е справедлив, честен, да не предава близките и приятелите си, да подкрепя. Всеки използва думата добър, но някога замисляли ли сме какво значи наистина да си добър?                                                       Според мен най-вече означава да помагаш и да не си егоист. И отново се връщам на темата за добрият човек, със сигурност има добри хора, добри хора са майките ни, защото те са ни дали живот, те са ни учили на първите думи те винаги ни подкрепят и помагат. Добри хора са и бащите ни, те също ни помагат и подкрепят.              

Добрите родители обаче, трябва и да ни се карат, когато се наложи, за да ни покажат пътя. Добри хора са и нашите близки приятели, с тях имаме милиони спомени, които дори да забравим всичко останало, тях няма да забравим. Добрите приятели винаги ни изслушват и са до нас в добро и зло. Те ни помагат да се изправим, когато паднем.

И ето, че стигнахме до извода, че има добри хора.

А кой прави човекът добър? Така се е родил, не мисля. Да не би пък Бог да го е създал така, може би има малък шанс, но не мисля. Тук най-отговорни са родителите най-вече, защото децата още до като са малки взимат пример от родителите си, каквито са те, така научават своите деца и им дават такъв пример.                                                          

Колкото повече добри хора има, светът ще е по-хубаво място.

                   

 

 

Зефира Стоянова

 

 

ПРОМЕНИ СВЕТА – ЗАВИСИ ОТ ТЕБ!

(есе)

 

За правата на детето има написани много правила, приети са конвенции и закони, но спазването им е грижа на цялото общество. Всички деца се раждат с равни права, но не всички възрастни имат условията да им ги осигурят. Детето е малък човек, който расте и постепенно достига възраст, в която вече може да прецени кое е добро и кое лошо. До тогава грижата за спазването на неговите права е изцяло задължение на възрастните.  Колкото и хубаво да са написани законите, които уреждат какви права имат децата, най-важно е тяхното спазване.

Всяко дете по света трябва да живее, да расте и да се образова възможно най-добре. Първите хора, които трябва да осигурят това са родителите. Не всички деца обаче имат родители и семейство. За такива деца трябва да се грижим всички ние. Детството им не трябва да е изпитание или борба за оцеляване, а радост и любов.  Всеки млад или възрастен е в състояние да помогне на такива деца дори само с внимание, разговор, игра, любов, защото децата са бъдещето, а обичаните деца стават добри хора и създават добро общество. Разбира се основна грижа имат хората, които отговарят за спазването на законите и както казва изпълнителния директор на УНИЦЕФ /Детски фонд на обединените нации/: “Правата на детето са в основата на силно, но и справедливо общество. Ако поставим интересите на всяко дете в центъра на нашата програма за бъдещето, ние не само изпълняваме дълга си към правата на децата, но и градим собственото ни бъдеще. ”

Децата са различни. Различни са по раса, пол, възраст, религия.  Живеят в различни държави и места и различни общества. Някои от тях са болни, други гладуват. На някои родителите им са бедни, на други богати, но всички деца трябва да бъдат уважавани. Трябва да бъде зачитано тяхното мнение, независимо колко са големи или колко са различни. Много често дори родителите не се вслушват в мнението на децата си, не уважават интересите им, не им позволяват да се развиват и да творят. Всеки човек има права и задължения, но все пак децата са си деца и трябва да бъдат щастливи, за да израснат като добри възрастни, които не мразят и не водят войни. Когато децата имат възможност да рисуват, пея, танцуват, спортуват те попадат в малки, прекрасни общности, където цари красота и доброта. Когато децата са потискани, унижавани, малтретирани или нямат възможност да творят и да се образоват, те нямат среда и пример, който да им покаже, че е прекрасно да си добър с другите деца, защото и те ще са добри с теб.  Всички хора трябва да помагат на децата да се чувстват ценни и да вярват в способностите си. Никой няма право да наранява децата, нито физически, нито с думи, независимо къде живеят те, какъв език говорят, дали са болни или просто буйни.

Политиците трябва да разберат, че децата трябва да бъдат слушани, защото те имат свое мнение по много въпроси и искат да живеят в свят без насилие. Искат да живеят сред чиста природа, да изучават животните и растенията и да им се радват, а не да се страхуват, че скоро много от тях ще изчезнат завинаги. Това разбира се е право на всеки човек, но и задължение на големите компании, да опазват въздуха, водата, почвата и така да не унищожават животните и растенията.  

Ако всички деца имат възможност да живеят достойно, да се образоват, те ще бъдат умни и добри хора, които ще знаят как да се грижат за другите хора и за нашата Планета. За да стане това обаче държавите, политиците, богатите и успелите трябва да се вгледат в очите на гладните и болни деца от цял свят и да видят не болката, а мечтата и надеждата за щастие.

 

Вяра Аврамова

 

 

Промени света

Миналото - люлка на настоящето

От прастари времена, когато човечеството тепърва поставяло основите на своето съществуване и правело първите си крачки по тази така нова и необятна земя, въпросът за същността на света и мястото на човека в него играели ключова роля в развитието ни както като личности, така и като общество. Нашите предци, без сами да осъзнават, се превърнали в оста, около която се завърта същността на нашия живот.
  Възникването на идеята за общество върви ръка за ръка с възникването на това, което днес наричаме "хуманност" - съпричастността, добродетелта, взаимната помощ. С хода на времето мирът, в душите и в живота, намира все по-голяма стойност в ценностната ни система. С всяко десетилетие бележим нова точка в степента си на приемственост. Превръща се в завета, който сме приели, заедно с отговорността на свой ред да предадем.
  А що става дума за развитие, невъзможно е да не отбележим пътя, който сме изминали от възпроизвеждането на първия звук до създаването на първата реч, от първата буква до първата книга, от първата карта до първото околосветско пътешествие, от първата помисъл за необятността на небето до изстрелването на първия космически сателит. Мъдростта, павирала този път, утвърждава вярата в красотата на идеите ни, жаждата за опознаването на дома ни, непоколебимостта в стремежите ни за развитие.
  Миналото ни е научило на всичко. Човек е своята памет, а човечеството - своята история. Гордостта, че сме единствените, достигнали етап, в който не просто оцеляваме, но и си задаваме въпроси, свързани с живот, морал и етика, се базира на целенасочения ни вървеж през вековете. Ако забравим основите на същността си, ще заличим не само всичко постигнато, но и дирята, която сме оставили. Всеки аспект от нашия съвременен живот има своя аналогия, оттекла се във времето, и, черпейки знания от миналото и не повтаряйки тогавашните грешки, задаваме хода на своята вечна еволюция.

  Тази промна тръгва от съзнанието на хората. Тя е личен избор. Участието ми в осъществяването ѝ не би могла да бъде повече от опит за събуждане на интереса към историята чрез споделяне на лични разсъждения. Живеем, възползвайки се от придобитото. Знаем, че часът има шестдесет минути, но не и защо, запаметили сме стойността на числото "пи", но не и какво изразява, наслаждаваме се на звездите, но не се ориентираме по тях. Не си задаваме въпроси, свързани с плодове на собствената ни логика. Загубили сме умения и истини, присъщи за нашата природа. Ако това продължи, в определен момент няма да знаем от къде сме тръгнали. И ще се изгубим в опити да разберем. А да познаваш миналото и да се учиш от него е точно обратното на липса на загриженост за бъдещето.
  Това е, което светът трябва да промени. Или по-точно това е, към което трябва да се върне. Придобитото наследство, което с всяка епоха трябва да преоткриваме. Историята като наша същност, като хранител на всички общочовешки ценности, на всички изконни истини, символ на пътя, който сме изминали и предводител в пътя, който ни остава. Нека не оставяме махалото на часовника да погребе нашите напредък и усилия. Нека стъпим на времето с всичко, което ни е дало, и да му дадем всичко, от което има нужда, за да ни се подари докрай. Защото как бихме могли да градим своето "утре" без да съзнаваме колко е специално "днес"?

 

 

 

 

 

Галена Върбева

 

 

Промени света…

Затварям очи и пред мен се издигат високи планини и дъхави долини, бистри реки и езера, безбрежни морета и дълбоки океани, и вече знам – това е Европа,  сякаш излязла изпод четката на някой пасторален художник. Защото за мен тя е едно от най- красивите кътчета на земята, с цял хоризонт от нови възможности – безценно пътуване между корените на миналото и модерните очертания на бъдещето.

 Искрено си пожелавам в този свой живот да успея да посетя поне няколко от красивите й и вечно млади европейски столици – Рим, Берлин, Париж, Лондон, Мадрид, Виена, Будапеща, Брюксел и толкова много други. Да усетя магията на внушителните и величествени дворци и базилики, поразителната градска архитектура, шумните пристанища и летища. Но така също да се насладя и на стотиците природни красоти по омайните лъкатушещи улички, с панорамен изглед, с дъх на море и златни пясъци, екзотика и китни градини в многоликата Европа!

  Насочили поглед към историята обаче, ние разбираме че не всичко в нея е само красота и пищност. На нейна територия са се водили най- интензивните кръвопролитни военни действия в световен мащаб. Като се започне от периода на османското робство и последвалите го политически кризи,  Балканските войни,  Първата и Втората световна война, ужасът на Холокоста, „Желязната завеса”. Икономическата й стабилност се е засилила едва след нейното обединение ( т. н европейска интеграция, довела до създаването на Европейския съюз ) и въвеждането на единната валутна единица за всички страни членки – еврото.  Днес, когато жертвените клади на войната отново горят, Европа повече от всякога е символ на човешките права, на цивилизованост, на историческа мъдрост и етническа толерантност.  

  Моето поколение не е първото, което копнее за свобода, поле на реализация и икономическа стабилност. С надеждата за по- добър живот предците ни също са извървели дългия път към непознатата земя, за да ни подарят нови пространствени реалности и нови културни светове с поглед към бъдещето. Идещ от древността, с мъдростта на историческия си опит, българският народ поглежда смело към своето утре. Защото това утре ни принадлежи.

   И макар че родината ни е само малка „ точица” от същата тази величествена и загадъчна Европа, никога не бих се срамувала да се нарека българка. Прекрасна родопска песен носи българското и човешкото послание за мир из Космоса, а светът се удиви пред чудесата й. Нарече я „мистерия”.  В българските земи бе открито и най- старото обработено злато,  но истинското самородно злато бе чувствителното българско сърце и състрадателна българска душа. България не се отрече от своите евреи и ги спаси от Холокоста. Дори да носим своя особен балкански нрав, който също „удивява” Европа и света (но в обратния смисъл), когато поискаме можем да бъдем много забавни, гостоприемни, чудесни кулинари с кухнята си на кръстопът. Та нали сме известни и с двата си кулинарни продукта, които са напълно български – киселото мляко и бялото саламурено сирене. В потайните кътчета на мисълта, всеки българин, живеещ в чужбина, поне веднъж си е спомнял за вкуса на българския домат, за аромата на отлежалата дядова ракия или за дъхавите български ястия в навечерието на най- християнския празник Коледа.

  А освен всичко друго, родината ни притежава божествена природна красота, и искрено вярвам, че народът ни има реалната възможност да я превърне в европейски рай. Имаме и толкова умни и талантливи млади хора, развиващи се в областта на математиката, информатиката, спорта, музиката, науката и изкуствата. Ако техният потенциал се вложи в общото ни културно бъдеще, той със сигурност ще повлияе на националното ни самочувствие и гордост, за да бъдем поне малко по- щастливи и обединени. Все пак талантът няма националност!

  Всеки българин трябва да се гордее с това, което може да даде на обединена Европа, макар, че страната ни води политика на догонващо развитие по отношение на развитите страни. За всеки от нас бъдещето е част от това на другия, защото каквото и да си говорим, България е част от Европа, била е и винаги ще бъде.

  Искрените ни желания за по- достоен живот ще се осъществят, само ако спечелим любовта и доверието на хората срещу нас, ако отворим очите, сърцата и обятията си народ към народ, човек към човек… И най- важното – да не мислим единствено за себе си, а всеки сам да си зададе въпроса какво може да направи за другия. Така ще запазим съпричастността помежду си и ще бъдем достойни граждани на своето общество.

  От векове наред Европа е била мост между два свята, континент на взаимното разбиране и независимост между религиите, в които се коренят вечните общочовешки стремежи. Но най- важният от тях е да бъдем по- добри! Нека надмогнем омразата и предразсъдъците, водени от желанието за по- добър живот в един хармоничен, мирен и толерантен свят.  Време е да загърбим самосъжалението,  неудовлетворението и носталгията по миналото чрез вярата и надеждата вътре в себе си. Вярвам в силата на своя народ, уповавам се на себе си и знам, че ако някога си тръгна от България, колкото и красиви гледки и запомнящи се кътчета да видят очите ми,  един ден с парещи сълзи отново ще се завърна при нея – парченцето красота, частица от големия пъзел, наречен Европа!

 

 

 

 

Галин Николов 1

 

 

 

 

„Няма нищо, което може да се сравни с водата“

Един свят без/със зависимости…

Повярвай, че животът си струва да се живее, и твоята вяра ще се превърне във факт. – Уилям Джеймс

 

 

Искам да кажа “Не! ” на бялото прахче! Искам да кажа “Не! ” на спринцовките! Не на цигарите, не на алкохола! Искам да се опитам да убедя хората, че пропускат нещо важно като съкращават живота си- приятели, вие пропускат самия живот! А животът е прекрасен, повярвайте! Вълшебен, магия- без бялото прахче, без поредната цигара или търкаляща се чашка… Само трябва да с енаучите да го живеете!

 Защо казвам “Не! ” на дрогата? Защото за мен това е начин да избягаш. От себе си! От другите, от целия свят. . Казват, че дрогата те пренася в друг свят и забравяш за всичко. Но най-лошото е, че забравяш кой си. А ти СИ някой! И си нужен, първо на самия себе си, второ- на всички, които те наричат приятел , любим , син, баща… Само го докажи, но не като убиваш себе си! Докажи го на себе си! ! Само повярвай в себе си, защото ние вярваме в теб!

Зависимост! Какво всъщност означава това? Можем да бъдем зависими от добрите думи, добротворството. Защо не да бъдем зависими към усмивките! Топлото отношение и всеотдайността! Колко му трябва на човек, за да зарадва някого- една приятелска прегръдка, една топла дума. . Ами, добре, приятелю! Давай, хайде да бъдем зависими, но към здравословния начин на живот! Към спорта и народните танци например! Да си направим хранителен режим, да започваме деня с крос, а вечерта в залата за народни танци или фитнес салона! Нека бъдем зависими, но към книгите! Към знанието, към науката! Те са най-голямото богатство и най-висшето благо! Отваря вратин и разкриват пред очите ни цял едни нов свят! Те са магия! Те са един нов свят! Нека танцуваме, не с чаша в ръка, а с народна носия, да съхраним българското, традициите, защото именно фолклорът ни е съхранил като нация! Нека не пушим, нека пишем! Да пишем стихове, да рисуваме вселени със силата на словото! Изкуството е най-неразгадаемият свят! Изкуството е магия! Нека бъдем зависими, но не към алкохол, а към водата…защо ли? Защото водата е живот! Водата е , , живата вода“ от приказките, нима пт живота има по- голяма магия? Водата! Дар от Бога! Началото! Животът… Според теорията на Дарвин, животът се заражда във водата. Ние хората често я замърсяваме,  без да съзнаваме, че тя не е просто природен ресурс, а основата за живота на Земята. Тя е символ на живота, средата, в която протичат всички биологични реакции. Без вода-няма живот!

Замисляме ли се обаче какво всъщност е водата! ?Тя онази, скъпоценна течност, без която живота на Земята е немислим! . Тя е тази, която доставя на всяка жива клетка хранителни вещества, за да може тя да оцелее. Водата е неделим спътник от развитието на организмите. Някои растения и животни живеят във водните басейни. За тях водата е и среда на живот. Водата е абсолютно необходима за живия организъм. Редовният прием на достатъчно количество течности е много по-важен в сравнение с приема на храна, тъй като без вода човек може да преживее само няколко дни, докато без храна - седмици, понякога дори месец. В тялото на един човек има средно 40 литра вода . Водата е част от здравословното хранене. Тя играе основна роля в терморегулацията и има голямо влияние върху физическите възможности на тялото.  Всяка жива клетка в човешкия организъм съдържа жив воден разтвор, различен от питателните вещества. В мускулната тъкан се съдържа най-голям процент– около 70%, в костите – 20%, а в мастната тъкан – 10%. Увеличената загуба на вода до 2-3% от телесната маса води до редица неблагоприятни последици за организма. Водата служи за разтваряне на хранителни вещества , транспортирането им до клетките , извършването на сложни физиологични процеси

Какво всъщност е водата? Водата покрива повече от 70 % от повърхността на Земята. Животът на Земята е възникнал във вода и затова не е изненадващо, че всички живи същества на нашата синя планета се нуждаят от вода. А ти сам НЕ избирайки нея се опитаваш да убиеш живота в себе си… Заслужава ли си! ? Струва ли си да погубиш най-голямата магия- животът е безценен, приятелю! А изборът твой…

В миналото Исус Христос кръщавал хората в реката . Той потапял човека във водата и изричал молитва. Това показва , че водата е използвана не само за бит, а и за пречистване на духа на прегрешилия . Нека не грешим! Нека погледнем на водата не като на ресурс, не като на даденост, а като най-голямото богатсво, безценен дар, Живот…

 „Няма нищо, което може да се сравни с водата“ Защо казвам “Не! ” на дрогата? Защото за мен това е начин да избягаш. От себе си! От другите, от целия свят. . Казват, че дрогата те пренася в друг свят и забравяш за всичко. Но най-лошото е, че забравяш кой си. А ти СИ някой! И си нужен, първо на самия себе си. Само повярвай в себе си, защото ние вярваме в теб! Твоят живот е твоите ръце!

 Смисълът на живота не е да намериш себе си, а да създадеш себе си. – Джордж Бърнард Шоу

 

 

 

 

 

 

Галин Николов 2

 

 

Тя няма цена!

### Бих дал на теб ако можех мечта!

Тя е богатство, тя -няма цена!

Мечтата лесно в цел ще превърнеш

ще я следваш, света ще прегръщаш…

                                         Бих ти дал Слънце!

 Бих ти дал Луна!

Бих бил твоята сбъдната мечта.

За теб да бъда пътеводна светлина

по безкрайната земя!

Бих ти дал огън!

Бих ти дал жарава!

В студените нощи тебе да сгряват…

Сама да бъдеш вулкан!

Бих ти дал усмивка. И грижа.

И ласка. И обич. Утолил бих твоята жажда.

Уморени ръце люлка за тебе да бъдат,

но чисти като очите на дете.

                           Но ще ти дам само мечта!

Ще имаш Луна. Ще имаш и Слънце.

С вятъра ще се надбягваш,

ще се събуждаш в капка роса.

Изгреви да събуждаш,

на залеза в нощта да си нужна. .

Сама да ковеш своя съдба!

Мечтата лесно в цел ще превърнеш

ще я следваш, света ще прегръщаш…

ще отстояваш на бури, зной и мраз,

но себе си ще бъдеш, в шепа ще стишнес своето Аз. .

Затова, аз бих дал на теб ако можех само мечта!

защото тя е богатство, тя -няма цена!

                                  

 

 

Галин Николов 3

 

 

Дванадесетият час

 

, , Човешко наше Щастие, какво си?

Един копнеж? Мираж? Въздишка…

По дирите ти цял живот вървим,

пресрещаме се в книги и пиеси -

настигнем се и пак се разделим... “

Тогава усетих нежния бриз да лудува в косите ми, а сърцето ми започна да бие по- учестено от всякога. Адреналина не ми харесваше! Приближавах морето.  Лодката беше като малка бяла пеперуда там, където морето целува небето и сбъдва мечти. Някъде в далечината се чу писък на буревестник. Чувах смеха на Марта… Живота ми мина като лента през очите ми.

      Сестра ми обожаваше адреналина, високите скорости и лошите момчета. Наричаше го опиянение. Това си бил нейният живот, нейното платно и ще рисува с каквито цветове тя си пожелаела…Смеех ли да и възразя!

Често ми повтаряше как винаги някаква невидима сила я подтиква да скочи от нажежената до червено скала. Смееше на висок глас спълно гърло и ме поглеждаше дяволито, така както само тя си знаеше…

Да усети Живота, да се слее с Морето в едно цяло! Да завърши своята картина! Така ми говореше, понякога я мислех за малко груба, твърдоглава егоистка, обичаше да държи здраво юздите в свои ръце. . Обличаше само в жълто и това ме плашеше. . обичаше контраста! на фона на червените огнени коси и зелените очи-понякога изглеждаше даже и малко зловещо.   Брегът беше винаги пуст, скалата я превличаше като с магнит. Искала да усеща вятъра в косите и просто чувството на свобода. Като птица!

Аз обаче не бях като нея. Така си останах по-малката сестра. Нищо повече. Аз бях човек, който просто иска да се сгуши с някоя книга, да си приготви горещо како и да мечтае...

Ееее. . Хайде, Нона! Идваш! Пък и знаеш кой ще бъде там, нали. –изненада! Не се прави, че не го харесваш. . Ако си стоиш все на верандата с нос в някоя книга забит, ше си останеш стара мома! Ще ти вземем котка! –захили се Марта и ми намигна с онази ехидна , хищна усмивка на хиена…

-     Не! Не мисля, че ще дойда….

-     Със сигурно той не ме иска там и без това харесва теб, а не мен.

-     Идваш! – стрелна ме със святкащи очи сестра ми и зеленият изумруд на красивите и очи стана някак настойчиво още по- зелен. .

Ето така започна всичко. Сестра ми и нейният приятел, искаха да отидат до скалата, за да може тя да изживее мечтата си преди есента да окъпе в позлата големия град. Веднъж се става на осемнадесет…. Какво толкова щеше да рисува! Своята картина в цвят, който само тя реши!

Никола, приятелят на Марти имаше брат. Брат, който аз харесвах разбира се. А сестричката ми се постара всички да научат! Харесвало и да ме гледа с порозовяли пламнали от свян бузи. Мислех си, че просто се забавлява за моя сметка, опитва се да рисува и по моето платно…

И тя се възползва от тази моя слабост! Реших ! Отивам…

Сестра ми запали колата и тръгнахме. . Тя въодушевена до крайност, а аз със свито сърце... Беше късно през нощта. Не виждах къде се намираме точно в момента. Бяхме само четиримата някъде в нищото. . Беше ме страх. Не издавах звук, а лицето ми пламтеше с оня пламък, който те кара да усещаш пеперудени криле под лъжичката , стяга гърлото, а сърцето препуска лудо в галоп…. Знаех, че това което правим е много лошо, защото сестра ми нямаше шофьорска книжка, а колата беше на баща ни.

Въпреки това реших да отида, омръзна ми да ме взимат все на подбив…Трябваше да започна отначало, за да ме уважават ще трябва да си извоювам уважението, нали така казват…

Знаех на коя скала отиваме, естествено. Когато бяхме малки често ходихме там. Когато се изправиш гледката е зашеметяваща! Имаш чувството че си накрай света и държиш целият свят в ръцете си ! Все още пред очите ми са морето и сестра ми, с нейната меденоруса коса, заплетена в дивите пръсти на среднощния вятъра. Тайните които си споделяхме, татко с въдица в ръка. . Мама я нямаш отдавна, но за татко сякаш никога не си беше тръгвала и времето сякаш беше спяло на този залив, заливът на първата им среща…Може би, липсваше и на Марта, тя поне я помнеше за разлика от мен, но никога нямаше да си го признае. Сега тя беше всезнаещата, голямата, закрилящата…и въртеше татко на малкото си пръсче, защо трябва да ми се прави на майка!

Когато пристигнахме,  аз вече знаех, че това няма да завърши добре, но и няма връщане назад! Започнахме да се изкачваме. Пълзяхме нагоре по склона, отвъд залива. Аз стоях най – отзад, безмълвна и притихнала в себе си и не издавах звук. Възможно беше и да не ме забележат. Искаше ми се да не ме забележат!

-     Хайде. . почти неостана! Нахъсваше ни Марта. Но сякаш повече искаше да убеди себе си, а не нас.

-     Щом казваш…- неохотно се съгласих.

   След няколко уморителни минути стигнахме. Най-големите ми кошмари щяха да станат реалност. Първа естествено щеше да скочи сестра ми. А после аз- от сестринска солидарност…Не изглеждаше никак изплашена. Златото на косата и,  която беше вързана на плитка. Сякаш змия пълзеше по гърба и... Беше с онзи виненочервен, до черно лъскав черен бански, който изобщо не ми допадаше. , мислеше, че и завиждам, но изобщо не и стоеше добре. На фона на млечнобялата и копжа, сякаш досущ като морската пяна ми беше няка страшно. Синьозелените и очи се взираха в необятното. Четеше се отново нази лудост… Изправи се . . Беше готова. Потреперих от страх, полазиха ме тръпки. Ненавиждах я за това, което мислеше да направи, обичах я до полуда-за мен беше не само по-голямата сестра, беше и майка, беше целият ми свят, моята картниа, рисувана с ясните цветове на щастливото детство. Ами какво ако се нарани или даже по-лошо. Да я спра ли…дали няма да ми се развика , май си мърморех сама на себе си под носа, както обикновено, аз не умеех да водя разговори и да общувам с другите. Това беше приуритет на Марта.

Чу се плисък! За жалост вече беше късно.

 Тя скочи и сякаш сърцето ми спря за миг. Минаха сякаш часове, когато някой извика

Беше тя.

-Ехейййй! Някой ще се осмели ли да ме последва…Имали смелчаци или всички сте малки сиви мишлета… крещеше с цяло гърло Марта, опиянена до лудост, завършила нейната картина. . и може би моята също!

Скочиха. Момчетат не чакаша втора покана! Тримата изглеждаха като три черни точки сред бялата пяна…

 Само аз останах на върха. Не мопжех! Не исках…

. Сестра ми се смееше звънко и се забавляваше. Тогава се замислих…защо винаги трябваше аз да бъда тази, която никога няма достатъчната смелост и има разум в излишък…. Защо винаги аз трябваше аз да бъда невзрачната, малката, сивата мишка… Непознато чувство стегна гърлото ми- сподавен гняв таен с години, сълзи, обида, разочаровани …и мъйничко любов, която трябваше да спечеля. Щях да се докажа. Щях да си спечеля уважение…

***

Вълните се разбиваха в черната скала. Пяната пееше своята песен, по-бяла отвсякога Марта седеше сама, притиснала колене в гърдите си. По-самотна никога не е била, меденорусите коси контрастираха с черната нощ и още по- черата дълга рокля…

Часовникът отброи дванадесет удара. Полунощ! Аромат на прясно изпечени джинджифилови сладки се носеше от кухнята. Привкус на прясно изпечени меденки и млако с ванилия от детството ми докосваше сетивата... Долиташе някъде отдалеч ангелска мелодия и песен от коледни звънчета, снегът, навалял вечерта искреше празнично и хвърляше приказни синкави сенки върху лицето на Марта, спяща кротко до камината. .

Разтърках сънено очи, по Коледа се случват чудеса, казваше баба…И сякаш отново чувах гласа и, напевно да шепти :

, , На Щастието пътя продължи.

И ний несетно станахме актьори

и зрители на своите лъжи,

на свойте вечни истини, в които

едва ли сме прозрели вечността,

защото те са дребни като жито

и необхватни колкото света…“

 

 

 

Галин Николов 4

 

 

РОДОВАТА ПАМЕТ Е ЖИВА!

От какъв род произлизаме, кои са основоположниците му и какво са сторили, за да я има и днес България? Безценен извор на тази информация откриваме в запазените архиви на приблизително 8000 черкви, разпръснати из 13-те епархии в страната, част от тази информация намираме в архивите, научава любопитни подробности за своите предци. Така откривам, че родът м е стар, а корените ми са нейде там в Македония… Колкото повече знаеш за миналото на своя род, толкова по-силен си в настоящето и бъдещето. Уроците от миналото всеки трябва сам да научи, за да може да бъде полезен, да владее настоящето и дай Боже, да остави следа след себе си там, в бъдещето…Всяко дърво има своя корен, а за да разцъфти и даде плод, трябва корените да имат здрава спойка в земята, тази земя, която е била прехрана, която е давала живот на предците и която ги преласкава в своята последна прегръдка. .

Казвам се Галин Николов, 18-годишен дванадесетокласник от Шумен. Споделям с вас една мечта, а тя някой ден да се докосна до зрънцето дало плод на моя род. . Уви, не лека задача! Но не и недостижима! Чест гост бях през последната година на Шуменски архив, където разлиствах големите книги, които да ме отведат до така желаната за мен информация, регистри, венчавки, строежи, личности…Взирах се в старите пожълтели от времето страници, тайничко се надявах, че ТОЙ е някъде там, сред многото, изписани със ситни букви имена като наниз на броеница… Срещах се с хора, които разказваха стара история, история, която ме водеше напред, към сбъдването на мечтите. . История, която се предава от баща на син, от майка на дъщеря поколения напред във времето… Градът е Смядово. Намира се в област Шумен, в полите на северните склонове на източна Стара планина. Град с традиции, град за когото говорят предания и легенди. Град, родил се от смелостта на една горда българка. Първите хроники датират още от регистрите през 1677г. /Турски пътешественик, който описва историята и в ръкопис/Смела, красива, която зарича синовете си да бъдат защитници на българската памет. Принудена да бяга след смъртта на мъжа си, Смеда с е установява в Смядово. Зарича се турски крак да не стъпва по тези земи. . Синовете и години наред пазят заръката и. От Османските данъчни регистри на немюсюлманското население от кааза Шумну от 1620 г е отбелязано, че Село Смядава с 251 джизие хаанета“ е чисто българско , , невернишко село‘- Евлия Челеби, 1667г

Та, от това невернишко село тръгва моят род. . Но една история се предава от поколение на поколения, на мен ми я разказа дядо ми, на него- неговият дядо… Годината е 1868. Смвдово се радва на нова църква, която, видиш, ли се вдига на два ката. По- голяма от коя да е по тези земи…“ Но това се забелязва едва, когато основите са положени. А , , главният виновник- добротворец“ е някой си Аргир. За този Аргир никой никога не бил чувал, само името , че е преселник и неверник. А и той никога не говорел за себе си…Майстор-зидар, честно изхранвал челядта си, смело защитавал вярата. . Принуден да бяга от Македонско…Преследван от закона, защото посякъл със сабя турчин, посегнал на честта на сестрите му. За главата му била обявена награда… Тръгва сам. На кон, който се подчинявал само на него/С него в кухнята влизал, през две стаи в трета…/ Наричали го Заралията. Минавайки през областта Загоре открадва мома, ей, тъй-направо от полето…Мята я на коня си и прекосява Балкана, за да стигне в Смядово- българското невернишко село, в което турски крак не стъпва…Неслучайно, разбира се. Издирват сам мъж на кон, а прапрадядо с невеста се установява в Смядово. Майстор-зидар, със златни ръце,  строй дом за своите поколения. . Къща, устояла на времето, съхранила паметта-къща, моята къща, на която дори стените говорят. . Когато започва строежът на църквата , , Свети Архангел Михаилл“ тайно през нощта премества колчетата с метър встрани. Никой не забелязва. За събаряне и дума не може да става, но истината се разбира едва когато вдигат втория етаж. Следва специално разрешение от султана и строежът продължава…Днес името му се споменава в литургиите на храмовия     празник- Свети Аргир!

Пази в тайна рода си, потаен е и за родния край. . Не го виня! Така е опазил жив себе си, рода си. . Създал е поколение, което , , силно да люби“ род, традиции, ценности. Защото, , Кръвта вода не става“- казваше дядо ми. Аз съм горд, че нося съм плът от плътта му, кръв от кръвта му, макар да нося името на дядо-Николов, /по бащина линия/а не Аргиров. Аргирова е майка ми.

Обичам да бъда там, в старата къща . Там всяко цвете говори, всяка врата крие някаква тайна. . Там под старата асма на дядо потъвам в размисли , , Кой съм аз? От къде съм? Каква е моята мисия… една стара леля ми рече , , Търси, чедо и ще намериш! Ще откриеш не само рода си, предците- ще намериш себе си! “

Аргир отдавна го няма! Но споменът за един достоен българи гори в нас- неговите пра-правнуци, спомен, който ни кара да тръпнем, да изтръпваме от гордост и сълзи да пълнят очите всеки път, всеки път, когато обърнем очи към камината…

Там е тя,  САБЯТА СЪС СРЕБЪРНОТО ОСТРИЕ И СТАРИННИЯ НАДПИС , ПРЕДАВАНА ОТ БАЩА НА СИН. . СИМВОЛ НА РОДОВАТА ПАМЕТ, НА СИЛА И МЪЖЕСТВЕНОСТ В ИМЕТО НА РОД И РОДИНА! РОДОВАТА ПАМЕТ Е ЖИВА!

 

 

 

 

 

Галин Николов 5

 

 

Прошка

Споменът отлита с писъка на гларус, зная

понесен от глуха и безмълвна тишина.

Докосвам с поглед синьото на хоризонта,

докоснал дъното се сливам със безкрая.

 

Сред грохота на разбитите вълни

догарят най-смелите мечти,

преглъщам соленото на моите сълзи. Боли.

Тлееща тъга размива се с на морето пак солта.

 

Скърцат страшно и злокобно

оковите на моята разпната душа.

Но си нося смело кръста.

И потъвам разяден от ръжда.

 

Ще има ли за мен забрава?

На теб нима всичко не отдадох!

Нима достатъчно не страдах? Честта си аз изплаках…

Прегърнал самотата.  Ранен. Накрай брега студен.

 

Плисъкът на чисите вълни

отмива тежко моите следи,

докоснали пясъка едва,

превърнали в забрава сирота моята съдба.

 

Ако някога откриеш ти сърцето ми,

в бутилка захвърлена сред напева на морските вълни…

Не казвай нищо! Замълчи!

Аз прошка давам! Ти също ми прости!

 

 

 

 

 

 

Галин Николов 6

 

 

 

Очакване

 

Очаква ме отново утро теменуженосиньо,

с насладата на лъчи игриви,

за мен е то вълшебно огниво,

за сбъдване мечтите мои живи…

 

Прегръщат отново мен звездите,

далеч от бреговете на мислите ми невинночисти.

На кръстопът оловнотежки прохождат пак мъглите,

надеждата като криле на птица мен понесе.

 

Стъпки влюбено нашепват, път проправят-

далеч от пъстра хорска суета,

кехлибарени звездите обич отразяват,

понесени във вихъра на вярата и любовта!

 

Разтапят се сред пясъка до болка нажежен, горещ…

прогонени от морски вкус солен и свеж,

сред призрачните сенки на безбрежното море 

проблясва само споменът за мен- сиротното момче.

 

 

 

Галин Николов 7

 

 

Балът на цветята

 

Огромна зала е цветната градина

аромат и свежест носи се навред…

А лехите подредени

приютили са цветя безчет…

 

Ето- срамежливото кокиче

нежно свело е глава,

свенливо снежното момиче пак наднича,

предвестник то е на пролетта.

 

От злато пламнали в редици,

минзухари смели, стройни са войници,

с зелени шпаги- храбро цветно войнство,

бдят в градината да има ред.

 

Придружават дъхавите теменуги,

кавалерстват им, нали са стари дружки,

А влюбеният нарцис без свян и страх

в любов се обяснява пак

на червеното лале-палаво като дете

За миг за себе си забравил

на любовен плам се е оставил,

че горещо е мъжкото сърце…

 

Отдалеч огрява с усмивка блага

маргарита стройна бяла

и намигва на роза пурпурнолилава-

нали кралица е на бала…

 

Кавалерства и на нея днес

не кой да е, а мистичен мак-

смело той и дава знак, няма как!

Въпрос на мъжка чест…

За сърцето и се той пребори

не с един, а с двама-

гербер зноен и самонадеен и

с бял божур злочест.

Макар да идва макът от полето,

набързо той и превзе сърцето!

 

В ъгъла зад игликата игрива, дяволитодива

се свива мъничка душичка- нещастна, сива-

сред ритъма на валса и гореща салса

плаха момина сълза поглежда

забравена от любовта,

не отклина на нейния любовен зов

ириса лилав, за орхидеята се той оглежда,

за танци бурни е готов…

 

Поклаща бавно своята снага

в ритъм звезден на нощта

орхидеята изящна-

отдала се на мистичен танц със лотос,

на танго и валс…

партнира и отново планински еделвайс!

 

А божествен розов карамфил

сред лехата цветна се е скрил.

Чуди се и се мае- веч не може той да трае…

Пръска смело аромат-

от страст ли е или от яд,

не зная…

Бързо хваща за ръка

изоставената момина сълза.

 

Обещал невенът тази нощ

срез звезден водопад на Лунната пътека

всички танци/ няма лошо/

на жълтат иглика и танцуват жадно без да спират!

 

Изпаднал е в захлас, поклаща се във транс

дъхавият син зюмбюл-

елегантен, фин, с риза синя е от тюл…

Кръшно той подхваща блус с разцъфналия кактус-

обгръща я през кръста/ въпрос на личен избор и на вкус!

 

 

***

 

 

Приглушена светлина.

Проблясва само мъничка искра,

на магията вълшебна сред веселата глъч

по изгрев слага край на този цветен рай-

първи слънчев лъч…

А призори, хванали се под ръка

с розовопръстата зора

стрък по стрък-всички палави цветя

отлитат с цветни пеперудени крила-

като пъстрокрило ято,

И превръща утринта тази бална зала

отново в градина цветна,

която засиява с цветовете на дъгата!

 

 

 

 

 

 

Галина Иванова

 

 

Промени света!

 

Кажи ми, Боже, как да променя

света, та аз не съм Махатма Ганди,

ни майчица Тереза - светлина

за болния, масло от палисандър.

С тибетски купи пеещи не знам

как за молитва да сбера монаси.

Промяната не почва ли оттам?

Или да литна в Космоса от НАСА?

Нали съм просто мъничък човек?

Каква е тази мисия гигантска?

А Господ се усмихва век след век

и води ме през същите пространства,

които аз бездруго всеки ден

пресичам, ала тъй, неосъзнато

и казва, че и дар са, но и дзен

околните и той ги е изпратил

в тях да посаждам разум и добро

а те, на свой ред, в други да посаждат,

да не разплисквам думите с ведро

и с никой жест кавга да не пораждам.

Че ако в нещо стана най-добра

и други ще си спомнят, че са с мисия,

че тази наша мъничка Земя,

е с нужда от любов и от ремисия.

Учител в нещо, в друго - ученик,

аз и нареждам, но и изпълнявам

неща, дошли от шепот, не от вик

и нямам нужда никаква от "Браво".

Но бравото на другия ще дам,

а той - на трети, стискайки дланта му

и ще си спомним, че светът е храм,

не кочина, не битка за имане.

Промяната ще става "step by step",

на стъпчици, почти неуловими,

но се нуждае именно от теб,

тъй както и глобалния ни климат.

Тъй както и детето, и градът

и плажът и родителят немощен.

Ти просто действай, остави следа

и питай Бог "Какво да сторя още?"

 

 

 

 

 

Георги Атанасов

 

Промени Света

есе

Всеки, който се е опитал да промени Света е претърпял крах, или е накарал Човечеството да изживее нечувани до момента катаклизми. Войните, революциите, “върховите” технически постижения всъщност водят до повече изолираност и затвореност на индивида. До душевни травми, но и до вътрешно търсене.

Вътрешното търсене е възможност за промяна. Светът е такъв, какъвто Бог го е проектирал. В него, обаче, действа и ръката на човека. Той е под влияние на своите страсти и желания. Едно от тях е да властва над другите. Да ги подчинява, използва и управлява.

Човешкият дух има стремеж към знание и свобода. Неговата сила е да обича. Промяната идва тогава, когато си позволим да изразим обичта в себе си. Да дадем път на Бога, на Духа и резултатът ще бъде налице.

Бог не е заключен в църквите и иконите. Той не се намира в “свещени” места и крипти. Не е и в костите на светците. Той е навсякъде, където има живот. Където птиците летят, водите текат, където хората се обичат и работят заедно. Бог е там, където очите ни могат да го потърсят и видят.

Истинската промяна иде у човека, когато той намери смисъл в живота си. Когато открие Бога, научи се да обича и да бъде полезен на другите. Липсата на смисъл води до изкривяване, деградация, зависимости. Тук се раждат болестите и страданията.

Имай позитивна цел и смисъл пред себе си. Усещай любовта и възхищението на останалите. Това е и тяхната подкрепа. Ти вече си променил себе си и другите. Промяната е в хармонията, в която може да живее цялото Човечество, а с него растителният и животински свят.

Когато хората дадат път на доброто у себе си, ще отпадне нуждата от полиция и армия. Това са изкуствено създадени институции, които да подкрепят властта. Обичащите се хора, нямат нужда да се пазят един от друг. Те имат вътрешен морал и няма да се нараняват взаимно.

Уповавайки се на истината и морала, политиците ще направят най-доброто за народа. Те ще имат вътрешен съдник и няма да злоупотребят с положението си. Лекарите няма да бъдат търговци и ще осъзнават важната си в обществото роля. Учителите ще подкрепят децата и дават път на талантите им.

Апропо, децата ще живеят най-добре в това бъдещо общество. Те не трябва да се тревожат за нищо. Просто да живеят живота си. Така, както Бог ни го е дал. По-доброто бъдеще ще премахне поробването на човека от институции и компании, чиято цел е да го направят поредната дойна крава.

Не, човек се е родил свободен! Животът е най-големият дар във Вселената. Той трябва да бъде живян с радост и веселие. С удивление пред Творението. С търсене на смисъла и Бога. Това е промяната, която действа в Света. Всичко нужно ни да изпълним тази цел ни е вече дадено, или ще ни бъде осигурено.

Човек трябва да има вяра. Това е пътят на промяната. Вяра в себе си. В своята мисия в Света. Вяра в доброто у другия. Вяра в разумния промисъл на живота. Нишките на промяната са изтъкани от търсене и вяра и се вплитат в красивия килим на човешкото битие чрез волята на хората. Воля за по-добър живот, воля за равенство и братство, които не са наложени отвън, ала работят отвътре.

 

 

Гергана Карамоллова

 

 

Послание

 

Как можем да опазиме душата жива?

как можем святото докрай да съхраним?

Как можем капчица надежда в сърцето си завинаги да задържим?

Минавайки по кратките пътеки,

житейски опит няма да си съберем,

избирайки да бъдеш никой,

ти името не ще си изградиш.

Човекът има свойта мисия в живота,

която е закотвена дълбоко в сърцето,

и следвайки ти сеоя идеал,

света с успехите си ще дариш.

Желанието за живот е твойта роля,

играеш ли я правилно ще бъдеш първенец,

и с добродетели, които сам си изградиш,

ти може на света да бъдеш пример.

И твоя пример може да е нечия мечта,

на която ти ще бъдеш нужната опора,

и твоето послание ще бъде чуто,

покорявайки и най-безпътните сърца.

Поемайки по святата пътека,

ти можеш хиляди да поведеш,

и гледайки живота през твоите очи,

не ще погазиш истинските чувства.

Когато искреност и чиста доброта,

погълнат нашия изстрадал свят,

тогава можеме заслужено да си отдъхнем,

и с благодарност да се поздравим.

Човешките мечти са като огън,

разпалваш ли ги ще горят,

и с мощна сила ще задвижват,

житейското ни колело.

 

 

 

Гергана Славова

 

Кои сме ние и можем ли да променим света

 

Съществувуването ни тук на земята е една загадка, енигма и главоблъсканица. Науката твърди, че в природата всичко се балансира. Появата на човешките същества според учените датира от преди много години. Homo erectus са първите хора, които според историците напускат Африка, придвижвайки се към Евразия преди около 1, 3 до 1, 8 милиона години. Смята се, че този вид е първият, който започва да използва огън и сложни инструменти. Една от популациите на Hомо erectus, остава в Африка и еволюира в Homo sapiens. Най-старите преходни останки между двата вида, са открити в Африка, но подобни форми са известни и от находки в Грузия. Най-стари фосили на анатомично съвременни хора са от епохата на средния палеолит, като тези в Етиопия и са на приблизителна възраст около 200 хиляди години. Въпреки това обаче, голяма част от хората продължават да вярват, че ние не сме плод на революцията, която Ч. Дарвин, така уверено описва, а сме божии създания. Кое е вярното? Кой греши? Има ли и трета теория за нашия произход? Дошли ли сме от друга планета? Извънземните имат ли намеса в нашето съществуване и въобще има ли ги и къде са?- Мисля си често по тези въпроси, а и съм сигурна, че и много други хора по света си ги задават. Но който и отговор да предпочетем, в която и да е теория да повярваме, едно е ясно, ние сме деца на Земята, част сме от природата и не бива да го забравяме.

Нека се върнем назад в миналото и да направим една кратка ретроспекция. Първите съзнателни хора Homo sapiens, започват да водят много близък до природата живот. Това с което се прехранват е месо, осигурено от лова на диви животни, бране на билки и плодове от природата. Едва на много по-късен етап, те започват постепенно да опитомяват животните, да събират плодовете и да вземат семената от тях за да ги засяват. Постепенно осъзнават, че ако поливат своите семена те ще им осигурят повече хранителни запаси. Съществува обаче един много любопитен и интересен факт, земеделието се счита, че е възникнало с появата на първата съзнателна човешка дейност, а историците и учените датират неговата поява приблизително преди 8000-9000 години. В същия момент си спомняте, че казахме, че най-старите фосили на анатомично съвременни хора са от епохата на средния палеолит, открити са в Етиопия и датират приблизително около 200 хиляди години. Логичния въпрос тук е: до този момент хората единствено са ловували и събирали корени, билки и плодове ли за да съществуват? Явно доста дълъг период от време е бил необходим за да се отделят от природата и с развитието на земеделието те не го правят в голяма степен, тъй като отново се занимават с производство на растения и животни, но вече, целенасочено и като осъзната дейност. Развитието на земеделието е първата голяма човешка революция, която променя завинаги взаимоотношението човек и природа. Първите човешки селища, а и най-големите и до днес са зависими от близостта на човек с природата и по-конкретно с източник на вода. Само няколко примера и до сега най-големите европейски столици и градове в света са разположени на бреговете на реки, морета, океани, езера и други водоеми. Това не е случайно, ние сме част от природата и не можем да живеем откъснати от нея.

Нека се върнем в съвременната ни действителност, в условието на пандемия от неприятния корона вирус, който нападна света. Хората осъзнаха, че са се откъснали много от природата, че живеят в един много материализиран и търговски ориентиран свят. Защо и кой е виновен за това? Има ли причина и каква е тя? Можем ли да променим света? И как? Как всичко това ще се отрази на света в които живеем? Как ще се отрази на икономиката, на социалните ни взаимоотношения, на природата? Въпросите са много и мога да продължа с тях, но има ли смисъл… Трябва да осъзнаем едно:

Ние всички сме част от природата и поради това трябва да имаме голямо уважение и почит към нея, към всички растения, животни, към земята, към водата, към въздуха, към всичко природно което ни заобикаля. Не трябва да забравяме, че сме част от тази природна среда и не бива да материализираме изцяло животът. Да, неблагоприятните последствия за нас са много и са големи, като започнем от замърсения въздух, от замърсените подпочвени и надземни води, от глобалните пандемии, от боклуците които са в огромно излишество и стигнем до създадените от боклуци и отпадъци изкуствени острови в океаните на Земята… Но кой е виновен за това? Не сме ли ние най-висшите и мислещи същества на планетата ЗЕМЯ, защо позволяваме да се случва всичко това? Защо унищожаваме планетата Земя? Да, още много въпроси мога да задам с тези редове, но всъщност не това е целта на това есе. Целта е да се опомним, да разберем, че сме основна градивна клетка, откъсната ЗЕМЯТА и трябва да се завърнем към нея, да я обичаме, да я пазим, да я съхраняваме, за да я предадем чиста в ръцете на нашите деца. Освен това трябва да ги научим и тях да я ценят, да я пазят, да възпитаме в тях екологично съзнание и да им предадем най-важните уроци, тези на уважение към природата и земята. Сигурно ще се запитате, добре, но какво да направим. Ето какво правя аз по този повод, като една нищожна малка част от веригата човек-природа. Създадох съвместно с ученици и студенти клуб по екология, наречен “ЕКОЛОГИКА“ към Икономически университет във Варна. Разработих три успешни проекта финансирани от дирекция младежки дейности към фонд култура съвместно с АРТ център „Арлекин“ Варна, свързани с образование за юноши и средношколци в областта на екологията, театралното пространство, като платформа за възпитаване на екологично отношение към природата и земята. Създадох сценарии за пиеса с екологична тема. Разработих проект, свързан с екологично предприемачество, базиран на възприятието “Екологична ниша“ и ‚кръгова икономика“. На въпроса: Какво да направите вие? Аз мисля, че всеки може да си отговори най-добре сам, но първото и най-важното нещо е имайте уважение към природата, и я пазете я чиста.

Само така можем да я предадем на децата си!

 

 

Дарина Мартева 1

 

Същественото е невидимо за очите

Приятелството е богатство. Безценно камъче. Но трябва първо да си го заслужиш, да го извоюваш…Да имаш сърце за него.  

. Приятелството е споделеност, отговорност, взаимност.       

Приятелството е да даваш, без да искаш нещо в замяна.

, , Не е нужно да имаш много приятели, само двама-трима, ала само такива, които в сърцата си рани от моите болки да имат. Ала само такива, които с радост те срещат, с радост изпращат“Истиски богат си тогава, когато имаш приятели, а не пари и вещи.

      Прекарах последната седмица в четене на Малкия принц от писателя Антон дьо Сент-Екзюпери. Любимия ми цитат от приказката беше , , Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници‘‘. Цитата сякаш ти казва, че за някои неща трябва да се почака. Няма неща, които стават на момента. Ето един пример: едно бебе трябва да го чакаш девет месеца, да се грижиш за него, докато е в утробата, да го даряваш с любов, че да се роди живо и здраво и тогава, когато видиш малкото същество забравяш на мига за болката, за изпълнените с трудности месеци. . Така се ражда и приятелството- то също носи своите радости и своите сълзи и тогава узрява, с времето, с изпитанията и мъдростта от почерпеният опит. Не става така с някаква вълшебна пръчица от Хари Потър, макар приятелството да е най-голямото вълшебство. Ако имаше, щяхме да я използваме всички, но няма. Някои хора са търпеливи, други не са. Да си призная, аз съм от нетърпеливите хора. За някои неща не мога да чакам и десет минути. Но се опитвам да бъде търпелива, уча се, той животът е урок и трябва да се учим от грешките си. За приятелството е нужно да се грижиш, да го отстояваш, да даваш, да уважаваш. Приятелството се калява през годините. А приятелят в несгодите. Езоп казва:, , Истинският приятел се познава в нещастието“Езоп Всеки може да каже, , аз съм ти приятел“ но само на думи.

Приятел трябва да си , , опитомиш“ –да обичаш и подкрепяш, с него да плачеш, но и с него да се радваш. И тогава осъзнаваш, че точно този човек е толкова важен за теб. Специален, единствен сред всички останали момчета и момичета. И броиш всяка минута докато дойде време за тъй желаната среща.  „Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. “И оставаш отговорен за него, няма място за предателство, лъжи и егоизъм. Вече сте двете половина на едно голямо цяло. Истинско щастие е да откриеш този човек, а още по-голямо да го задържиш до себе си.  Както бях казала, приятелството е богатство. Ако искаш, може да имаш хиляди приятели, но само един може да ти бъде най – близкия. Няма да ти каже , че си красив, ще ти каже, че си прелестен както отвън, така и отвътре. Няма да ти каже, че те обича, ще ти каже, че те обожава. В очите на приятелите изглеждаме съвършени, макар да виждат нашите недостатъци. Защо ли! ? Ами защото истински важните неща не се виждат с очите, а се чувстват, усещат се със сърцето!

Приятелството е цвете, когато го обгрижват то цъфти благоуханно, карсиво и живо…Така като за цветето са нужни вода и слънца, за приятелството животворните сили са доверието,  разбирателството, уважението. Четейки , , Малкият принц“ аз виждах себе си. Своя живот, своите приятели… Понякога ми е трудно да разбера възрастните и техният свят ми изглежда объркан, чужд и студен. Понякога се лутам без посока, търсейки отговори на въпросите и все намирам някоя , , лисица“, която да ми покаже вярната посока, да научи на онези неща, за които очи има само сърцето!                              

      Запомнете го от мен, няма значение колко си богат, важното е, че имаш приятели, защото народът го е казал, , Приятел в нужда се познава“

, , Не е толкова трудно да умреш за приятел, колкото да намериш приятел, който заслужава да умреш за него“. /Едуард Булвер-Литон/

За приятелството трябва сърце да имаш!

 

 

 

 

 

 

Дарина Мартева 2

 

Ако ми кажат, че утре е края на света, то още днес аз ще посадя дърво.

 Мартин Лутър Кинг

 

И на земята стават чудеса!

Аз съм само една от малка снежинка, която се отронва от сивото зимно небе. Но се страхувам какво ще се случи, когато падна на земята. Духна силен вятър. От тези, които се раждат високо в планната. Отнесе ме надалеч, чак зад високия хребет… Почти докосвах земята… Паднах. Но не ме заболя. Под мен се разстилаше мек килим…Беше навалял пухкав сняг през нощта.  Изплаших се, но почувствах и лек гъдел…Сякаш някой нежно ме галеше с вълшебни пръсти. Бях с тях -моите братя и сестри. Бяхме заедно. И това ми даваше надежда, че не всичко е загубено. Чуваха се отдалеч гласове. Чуруликане- весело, жизнерадостно…Сякаш птиците отново се бяха завърнали тук. . Като звън от камбанки весело тананикане спря до мен. Дойде при мен едно момиче, с розови бузки и грейнали очи.  Спря се. Усмихваше се…но малко фалшиво и лицемерно/ според мен/ Така както се усмихват хората. . Идват тук в планината и разхвърлят навсякъде консервени кутии и бутилки с онази остра смрадлива течност, кършат клони, а не знаят, че и дърветата ги боли… Невестулчето се надигна, изпръхтя и запремига . . Тежките снежинки напираха да се слеят в едно с набъбналите от сълзи очи… То беше загубило майка си още при първия сняг, бракониери и завидяха на топлото кожухче. . А той, мъникът едва се спаси, изплашен, мокър и гладен обикаляше около старата хижа . .

Наведе се…Усетих диханието му върху мен. Взе мен и моите сестрички в топлата си длан. Озовах се на кълбо- малка снежна топка. Станахме твърди като камък. Почувствах се мокра - бучка лед. В следващия миг се озовах захвърлена… И полетях, летях…. там край високите дървета. Отново паднах. Почувствах земята някак да ме преласкава с обятия, усетих прегръдката и. Започнах да се топя…но не се страхувах. Защо ли! Защото щях да дам живот на онова жадно семенце в градината. Щях да му влея жизнени сили и напролет да разпука чашка най- красивото цвете… И така щях да се родя отново!

Събудих се. И почувствах колко радост има в това да даряваш, а не да получаваш... да имаш приятели, семейство, сплотени и отдадени един на друг…Осъзнах, че животът не е лек и трябва да отстояваш себе си, но без страх. Да бъдеш, да можеш- но с вяра, надежда и любов…До мен се гушеше на кълбенце малката невестулка. Протягаше игриво лапички и ме докосваше по нослето. А замиришеше ли му на топло мляко никой не можеше да до настигне, бегом първи в кухнята! научих го да хапва с мен попара, да се гушим заедно под завивките и да споделяме онази чиста неосквернена любов и приятелство… Колко съм благодарна и на мама, че позволи на Рижко да бъде част от нашето семейство! , , Който обича животните, обича и хората! “-обичаше често да повтаря тя…

 Мислите ми прехвърчат като снежнки, докато аромат на мекици и топло мяко изпълва стаята ми си спомних. Спомних си онази моя детска мечта…когато мечтаех да летя! Да имам криле и да бъда богат! Замислих се. Ами то криле ти дава самата мечта! Мечтаеш ли, чест гост си в много светове и все различни. Прегръщаш залези и изгреви, пееш с вятъра, срещаш чудни земи и и хора, а те ще предават и раняват, може би! А вероятно създаваш нови приятелства. Но ще даряват най- ценното на тая земя- радост, щастие, усмивки, подкрепа. И грижа. И Любов. И тогава- тогава ще бъдеш богат! Защото богатството не се измерва с пари, а със сърце! Със Душа! А те нямат цена! Много е лесно да ограбваме майката природа, да кършим клони, но колко по- лесно би било да и даваме живот- да нахраним гладно птиче или да засеем дърво.  Да се радваме на свежият въздух, дебелите сенки на вековните гори, на бистрите ручеи и кристалночистите езера, но без да я нараняваме! Без да я ограбваме!  Защото ако я загубим , губим нас. Давате ли си сметка, че за малкото сиво врабче сме ние неговото семейство! Ами та нали, когато си осиновиш домашен любимец, той става член на твоето семейство!

Дори и сега аз не спирам да мечтая, но не спирам и да сбъдвам мечти. Мечти- от онези, които не се купуват с пари. От истинските. Да подариш любов, да дадеш грижа, да бъдеш всеотдаен, да посадиш дърво, да нахраниш птиче, да отгледаш животинче като своя рожба. .

“Защо ни е вълшебен, чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
... и топлината на една ръка... ”

 

 

 

 

Дарина Мартева 3

 

Мечтата

В нея грижа аз откривам

радостта отново преоткривам!

 

Тя е като усмивката щастлива

като цвете дъхаво и живо!

 

Тя скрива се във капчица роса,

гори със болката на майчина сълза…

 

Моята мечта!

 

Безценен дар е и благословия,

щом в нас я има!

 

Носи на ръце цялата земя,

откак родил се е света.

 

Тя пари и гори.

Летиш със нея с пеперудени крилe,

отнася те стремглаво на мига

в далечни чудни приказни страни…

 

Понякога ранява. .

болка е и тръпка сладка, опиат…

Ад и рай!

Сладка като мед,

но и прокоба, по-силна от отрова. .

 

Мъртвецът вдига на нозе

покоряваш с нея високи върхове…

 

 

Дарява нов живот!

Покълва ново зрънце, дава плод!

 

Сбира се в една въздишка, мелодия и нежен звук…

твърда е като скала, но топла като пух,

 

Вълшебница е тя – моята мечта

сътворява чудеса!

Трудно е да се опише със слова…

Силата на една мечта!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Дарина Цветкова 1

 

           

             ИМА ГОСПОД ЗА ТАЗИ РАБОТА

 

   - Пру-у-у, стой, Марко! Браво! Добре я свършихме. Хайде сега върви паси на ливадата. Озелени` си малко зъбите, наслади си душицата, че тая огризка дето я нагъва цяла зима ти позаброи ребрата. Деца, я извадете от торбата плоскатото* шишенце, та и аз да си усетя душицата. Залепнало ми е гърлото, та да си направя гаргара.

   Изтичах до крушата, откачих торбата и нещо ми прещрака в ума. Затърсих. Шишето бе там, яденето – също, ама хлябът...

    - Майчице! – прошепнах изтръпнала. – Къде бях сутринта, докато редих багажа?! Ами сега какво ще им река`? – се заукорявах, щурайки се около торбата, незнаейки какво да правя.

   Връщам се:

   - Татко, такова... , направила съм беля. Забравила съм хляба.

   - Голяма работа! Ами, картофите какво са? Я дай насам шишенцето и върви с мотиката в долния край под изораното та изкопай един трап. Зекьо, хайде за дърва! И аз идвам. Магарето къде е? Да го не опущим из очи, че ще огази компиралнико* на комшията.

   Магарето кротко пасеше и усърдно въртеше вентилатори /махаше с уши и опашка/, за да се предпазва от насекомите, а и да си прави вятър в топлия за Ржана априлски ден. Бе време „един път” – само за садене на вкусните планински картофи.

   Трапът стана готов, дървата – събрани. Запалихме огъня, който отведнъж лумна, защото подпалките бяха сухи на барут и бързо се разгоряха. Като стана хубава жар, я смесихме с топла пепел, сложихме картофите, заринахме ги и зачакахме: „Ей-й-й, че кеф! Печени картофки на жив огън, сиренце, пресен лучец топнат в мешаница*, а за глезотия – по едно рохко яйце и то поръсено с мешаница. Как бързо се огладнява на чист въздух и как благо се яде на зелена ливада! ” – приятно ме загъделичкаха мислите ми.

   Седнахме да отпочинем, да побъбрим. Татко чат – пат ни канеше с плоското шишенце. Директно го подавах на съпруга си, който отпиваше по някоя яка глътка, та да се направи на мъж, че все още беше младоженец – зет, а после сбърчваше физиономия, целият настръхнал. Аз често, често ставах да нагледам магарето, а и картофите. По едно време, след завоя на пътя при Кутровица*, съгледах човек – работеше нещо. Познах го – бай Димитър. И ми хрумна на ума. Рекох:

    - Татко, ще ида за малко надолу да видя какво прави бай Димитър.

   - Недей се бави, че картофите скоро ще се опекат, та да ядем! – отвърна баща ми.

   Затичах се. Бай Димитър беше насадил фиданка. Бе ѝ поставил колче, за да я укрепи и привързал я за него, притъпкваше земята около нея:

  - Добър ден и помага Бог*! – му казах.

   Той чевръсто се обърна, вперил живи очи в мен. Сигурно го бях стреснала:

   - Прощавай, май те уплаших! – извиних се на човека, пристъпвайки сконфузено. – Как си?

   - А-а-а, ти ли си? Дал ти Бог добро! * Слава на Господа, за сега съм добре! А ти?  

   - И аз – така.

   - Орех ли си посадил?

   - Да. Кога си дойдохте?

   - Снощи.

   - Да не садите картофите?

   - Да. А ти насади ли ги?

   - Свърших тая работа. Днеска пък намерих хубав ден и дойдох да нагледам фиданките, да бодна още някоя, а и кравата да попасе, докато не са завардили ливадите. То малко съм позакъснял със саденето, че пъпката се е поразвила, ама ще ги полея хубаво. А, дано се хванат! Па като доождам* нагоре, пак ще ги поливам.

   Докато се разговаряхме си спомних: сутринта, когато се изкачвахме по пътя ми бе направило впечатление, че от двете страни по цялото продължение на пътното трасе имаше млади овощни дръвчета:

   - Ти ли си ги садил всичките? – посочих с ръка към фиданките.

   - Да.

   - Откъде набави толкова много?

   - А-а-а, материал – колкото щеш. От издънки, па като ходя да се черкувам на манастира се отбия и до разсадника, и от там ми дадат някое маломерно, бракувано дръвче, други аз съм ашладисъл. Всичко става, ама сака фатанье*. Па като ги насадиш, трябва да ги подпреш, да ги привържеш, че като задуха ржанският, па отдолу го посрещне долненецът, знаеш ли какъв зор виждат. Па трябва и да ги полееш, ако се засуши. Като си ги създал, не може да ги оставиш на произвол. Трябва си гледане. Да не се кривнат на една страна, да не засъхнат или много избуят. Видиш ли оня клонец, е-е-ей там на джанчето. Гледай накъде е хванал. Заобиколил е правия клон и се е заврял в другия отсреща. Я-я-я, как го е запънал, душицата му ще извади! Има нещо чепато в него. Ще трябва да го отрежа. Така е тая работа. И фиданчицата е като мънинко дете. Дорде порасте и да стане хубаво, да дава добър плод, иска гледане. Ние сме Господ за него. Най-лесно е, какво не ти харесва – праз със секирата, ама не стои така работата. То и аз някога на млади години много, много не мислех какво правя, не се церемонях – луд, зелен... , па през войната какво беше, а бе да не ти разправям. Ама сега, като ги гледам как растат тия дръвчета, мед ми капе на сърцето. Ще мине човек, ще се позапре на сянка, ще си откъсне плодче да си разкваси устата…

    Той говореше, а аз го наблюдавах как старателно оглежда всяка вейка, как внимателно я хваща с напуканите си загрубели ръце, сякаш повива бебета. После погледът ми неволно се плъзна по избелелите, закърпени дочени панталони, изтърканите галоши, безформения каскет... Гледах го, като че за пръв път го виждах. Бе ми станал някак по-близък, бе ми умилял този тих, скромен човек – бай Димитър. И колкото повече го гледах, толкова повече ми умиляваше. По едно време той обърна глава към мен, озадачен от мълчанието ми. Направих се, че съзерцавам планинските върхове, била, прошарените с цветя поляни, че и отвъд тях:

   - Къде се затри-и-и?... – чух вика на баща ми. – Доождай, че компиро изгоре-е-е! ...

   - Ида-а-а! – отвърнах и хукнах нагоре. – Чао, бай Димитре!

   - Сполай ти! * – отвърна той, изпровождайки ме с поглед.

   Мъжете бяха извадили картофите от огъня:

   - Слагай да ядем, че до довечера трябва и да ги насадим! – задейства ме набързо татко. /Ставаше въпрос за картофите. /

   Седнахме. Докато ядяхме той ми рече:

   - Какво толкова си зяпнала тоя бай ти Димитър? Знаеш ли какво приказват хората за него? Че през войната на фронта що души е затрил. И сега сади тия дръвчета, та да си откупва греховете. Не е лош човек, ама...

   - Нека си говорят хората. На хората не можеш да им затвориш устата. Война – като на война. Но аз какво почувствах, докато го слушах и гледах, така ми разтвори, така ми напълни душицата, че ми иде да хвръкна.

   Привечер, на връщане към вкъщи, захванах да броя фиданките. Стигнах до към двеста. Изведнъж се сетих: „Ами тези от нашето място нагоре, та чак до Чъртеж*, кой знае още колко са?” Спрях да броя.

   Има Господ за тази работа.

 

------------------

*Плоскато – плоското.

*Компиралник – място за картофи.

*Мешаница – шарена сол.

*Кутровица, Чъртеж – имена на местности в землището на с. Игнатица.

*Помага Бог! – поздрав – благословия за сполука.

*Дал ти Бог добро! – отговор – благословия за сполука.

*Доождам – идвам.

*Сака фатанье – иска хващане, пипане, работене.

*Сполай ти! – поздрав – благословия на изпроводяк.

 

 

 

 

 

 

 

Дарина Цветкова 2

 

ГЛЪТКА ЖИВОТ ИЛИ…

Не е красива. Обикновена. С късо подстригана, кестенява коса, кафяви, неспокойни като на животинче очи. Малко ниска на ръст, но яка и издръжлива. Забременя. Не го е искала, но стана. Реши да го задържи. Какво, че ще е незаконно родено. И тя е родена така. Важното е, че го иска и още отсега го обича. Не знае от кой е, но какво значение има… И напусна социалния дом. Тръгна си, докато е още в малките месеци. Не иска да я оглеждат, да ѝ се присмиват, да я съжаляват. Няма нужда и от съчувствия. А да се махне и от пандемията. Предварително бе решила къде ще отиде. Мястото намери чрез интернет. Малко, обезлюдено, планинско село. Реши и тръгна. Все ще намери някоя съборетина, да се свие на сушина, докато роди, пък после... Има време за после. При нея винаги е така. От един социален дом в друг – безлюбие, мизерия, духовна нищета. Свикнала е. Не се страхува от промяната. Има някакви дребни спестявания от миенето на чини в едно крайпътно заведенийце, които носи постоянно със себе си. Няма приятели. Не може да се довери на никой. Всички крадат. И тя е крадяла. Такъв е животът в социалните домове. Добре, че се опази от дрогата. Не, че не е искала да опита, но няма пари за подобен „лукс”. А когато от предозиране почина едно от момичетата, мераците ѝ секнаха. Животът ѝ е труден, но не ѝ се иска да умре млада. И реши, че ще се бори с нокти и зъби с живота. Ще трябва да го надвие, да оцелее. Ще работи. Не я е страх и от работа. Навърши 16 год. в началото на април и си извади лична карта. Не, че много ѝ трябва, но от Дома настояха, за да могат да я изпишат. Е, не се наложи да я изписват. Сама си тръгна. Ще пътува с автобус. Предварително и това бе проучила. Събра си багажа в една стара раница. То пък какво толкова имаше да събира. Сложи в нея и малко храна, и тръгна. Автобусът, два пъти на ден – сутрин и вечер, пътува само до съседното село. Натам – пеша. Не се страхува и от това. Животът какво ли не ѝ бе поднесъл… Ето го и селото. Буренясало, порутено, глухо. Тръгна по единствената му улица. Като че ли чу кучешки лай. Не очакваше среща. Мислеше, че селото е безлюдно, така пишеше в нета. Извади от раницата си коматче хляб и продължи натам. Знае как да се оправя с кучета. Зад завоя го видя, тича към нея – едра, озъбена каракачанка, лаеща настървено. Тя спря и клекна. И кучето спря. Тя му подхвърли залче хляб, то на бегом го лапна и пак я залая. Тя стана, пак му подхвърли и пак…, така скъси дистанцията. Кучето я доближи, подуши я и тръгна редом с нея. След стотина метра чу блеене на овце. На вратница, възпрял стадото зад себе си, стоеше човек. Снажен набитак с каскет на главата, преметнал торба през рамо, държащ тояга. Определи го – нито млад, нито стар. Срещата им беше неизбежна, а бе мислела, че ще се скрие. Човекът продължи да стои неподвижно и изпитателно да я оглежда. Тя го доближи и подаде ръка за поздрав. И той подаде своята, но не ѝ отвърна на поздрава. Тя замълча. След миг той сякаш излезе от някакво вцепенение и промъца нещо нечленоразделно, сочейки устата си. Тя разбра – ням е. По-добре. Няма да я разпитва, да ѝ задава неудобни въпроси. Той написа с десния си показалец върху лявата си длан – Стойчо. Тя му каза: „Аз съм Милена. ” И му посочи кучето. Той пак ѝ написа – Бачо. Стойчо продължаваше да стои на вратницата, едва удържайки с разкрачката си и тоягата стоката, която даваше зор, да върви да пасе. Милена, гледайки го открито в очите, му рече: „Има ли в това село място, където да остана някой ден? Стойчо пак ѝ написа – има. После набута овцете с тоягата в двора, затвори вратницата и даде знак на Милена да го последва. Тя вървеше на две крачки след него. Спряха пред портата на съседния двор. Стойчо пак с пръст написа на дланта си – на брат ми. Махна неопределено с ръка и написа – Америка. Милена разбра, че ставаше въпрос за брат му и къде е той сега. Въведе я в двора, бръкна под черджето пред къщата, извади ключ, отключи и ѝ посочи с ръка да влиза. Пак заръкомаха неопределено, после на бегом се изнесе към дома си и поведе овцете и едно магаре на паша… Милена обиколи вътрешността на къщата, поразгледа наредбата. Най-обикновена селска обстановка си каза и по-добре. Остави раницата на един стол, разтвори прозорците на трите стаи, за да се проветри и запретна ръкави. Намери чешмата в двора, отвори капака на шахтата и пусна водата. До вечерта малката къща засия от чистота. Накрая в тоалетната на двора се обля със слънчева вода. Предварително бе напълнила един котел и го бе поставила на слънце, за да се стопли. Тъкмо изпираше дрехите си, когато чу звънците на стадото. Стойчо прибираше стоката. Милена седна в двора, чудейки се да отиде ли при него или не, когато го видя да отваря портата. Посрещна го и заедно влязоха вътре. Той ѝ се усмихна смутено и припряно заоправя пешовете на якето си. И Милена му отправи с нещо като усмивка. Стойчо, незнаейки какво да прави, само промъца и тръгна да види как се е настанила. Зърнал навред чистота, се удари с ръка по главата и на пръсти излезе в коридорчето, та се събу. Милена изчака да премине неловкия момент, после му рече: „Няма нищо, пак ще измия. ” Стойчо отново се усмихна, този път сконфузено. Постояха така – никак. После той навря галошите на краката си, хвана я за ръката и я поведе към дома си. Отключи и влязоха. Стойчо ѝ даде две пресни буци сирене. На нея ѝ стана крайно неудобно, заотстъпва заднешком към вратата, говорейки му, че няма нужда, че си има ядене… Минаха се дни. Милена изчисти и градината и я насади със семена от ранни зеленчуци, които Стойчо ѝ бе дал. Насади и картофи. Един път в седмицата слизаше долу в селото за продукти. По цял ден не се спираше – работеше ту вкъщи, ту в градината. Бременността ѝ пролича. Селяните от съседното село взеха да я оглеждат, да я заговарят, но Милена им отвръщаше с по някоя дума и продължаваше по пътя си. Заоглежда я и Стойчо, но нищо не я попита. Така – ден, след ден, нито той попита нещо, нито тя му обясни – върви си времето. Мина се пролетта, после и лятото. Гората започна да се прошарва, тревата да русее. Зеленчуците узряха. Милена изнесе буркани от мазата, за да консервира зимнина. В началото на октомври извади картофите. Със Стойчо почти нищо не си говорят и пишат, но не им трябва. Разбират се само с погледи. Тя все повече наедрява, а той престана да я оглежда. Нижат се дните… Милена усети, че ѝ наближава времето за раждане. Извади от раклата чаршафи. Намери ножица, наряза ги за пелени и ги поръби по края. Подготвяше се. Стойчо пък бе навлякъл с магарето и каруцата сума си дърва и в двата двора. Стягаше се за зимата, мислеше и за Милена, и за това, което носи под гърдите си. Беше му умиляла и искаше да е добре. Никога не се беше влюбвал. То пък в този див, пуст балкан има ли в кого да се влюбиш?… В една ранна утрин, по средата на октомври, Милена почувства, че това е денят. Стойчо сутрин идваше при нея, да види какво прави, да ѝ помогне нещо. Вечер като прибере стоката – също. В деня на раждането пак бе дошъл, да види от какво се нуждае. Милена тъкмо беше запалила печката и бе сложила една тенджера с вода да се топли, когато болките ѝ започнаха. Сви се на кревата и тихо простена. Така я завари Стойчо. И като видя какво става, се повърна при овцете и магарето в кошарата. Наслага им в яслите от сеното, което бе събрал за зимата и отиде пак при Милена. Тя понечи да му каже да си ходи, че мястото му сега не е тук. Той взе да жестикулира в смисъл, че няма да я остави сама… Започна да я боли все по-често и по всичко пролича, че детето няма много да се бави. Така и стана. Тъкмо Стойчо бе напъхал една мушама под нея и я бе застлал с чаршаф, когато Милена се повдигна на лакти, силно извика и се занапъва. Мехурът ѝ се спука и околоплодните води потекоха под нея. Не след дълго детето се роди и малко след това проплака. Не беше голямо, но бе добре оформено момченце и си има всичко, както се казва. Нарече го Добромир. Преряза му пъпчето с ножицата, завърза го на възелче и го почисти със спирт. Показа на Стойчо как да поизмие бебето в легена. Той за момент се стресна, но нямаше кой друг да свърши тази работа. После Милена го изтри, уви го в пеленки и то кротко заспа. Помоли Стойчо да закопае плацентата ѝ под ябълката в градината… Дойде зимата, а след нея - пролетта. Рожбата ѝ растеше жизнена и здрава, хубаво им бе тук, но не трябваше повече да се натрапва. Стегна си багажа и тъкмо излизаше, за да се сбогува със Стойчо, когато той влезе през портата. Като я видя, веднага разбра. Замръзна на място. Около минута двамата се гледаха изпитателно. Милена първа се окопити: „Трябва да тръгвам” – му рече. Стойчо неудържимо се втурна към нея, тресейки се в ням плач, но нищо не можеше да ѝ каже. Не може да ѝ каже колко много обича и нея, и детето ѝ, колко много значат за него и колко много иска да останат, и да бъдат заедно… Но не щеш ли, малкият Добромирчо за пръв път протегна ръчички към него и Стойчо го взе в прегръдките си. Притисна нежно крехкото телце, изпадайки ту в безмълвен, безутешен плач, ту в неописуема радост. Детето го гледаше неразбиращо, за пръв път му и изгука нещо. Като чу гласчето му, Стойчо се ухили до уши и го зацелува леко по бузките. После постави ръка върху рамото на Милена, гледайки я умоляващо. Милена всичко разбра. Впрочем тя отдавна се бе досетила за неговите чувства, но със своите не бе наясно. Остана… Синът ѝ май си бе намерил баща, а тя дали си бе намерила другар в живота, времето ще покаже.

 

 

 

 

Дария Георгиева

 

Пътят към промяната

Шум от чупене на керемиди събуди предградието на спящия град. Както всички се досещаха, това бе Стан, заедно с приятелите му. Той бе средновисок, с руса коса и небесносини очи, които бяха пълни с кошмарно много злоба и презрение. Никой не смееше да му направи забележка, защото баща му работеше в кметството.

Отвори се прозорец и една възрастна женица се провикна:

- Стан, спрете се вече! Събудихте целия квартал.

- Ей, бабо! – изкрещя Стан – Я се скрий! Как ще ми говориш така?!  Върви си плети терлиците, иначе ще кажа на тате и другия месец изобщо няма да имаш пенсия!

Жената ги погледна мъчно и бавно затвори прозореца.

Няколко часа по-късно, Стан и приятелите му вървяха към училище, а от другата страна на улицата бавно се приближаваше едно момче. То бе особено красиво за годините си. Имаше канеленокафяви очи, които с особена дързост въздействаха положително на всеки минувач. Косата му, също кафява, бе прилежно подстригана, а веждите - като изрисувани. Клетото дете обаче бе имало лошия късмет да се роди с проблем – накуцваше с единия крак и затова му се налагаше да използва патерици. Това не го спираше да носи раницата си, и както останалите, да ходи на училише.

- Ееей, куция! – извика Стан.

- Къде си тръгнал с тия джаджи? – допълниха приятелите му.

- Аз... амиии, отивам на училище. – заеквайки продума притесненото момче.

- На ууучилище ли? О, да! И ние отиваме натам, но ти не знаеш една малка подробност. – заяви многозначно Стан.

- К-каква?

- Учениците ходят на училище с раници! – отсече грубо момчето, дръпна раницата му и я хвърли в храстите.

- Ооо, но защооо?! – изхлипа момчето.

- Къде ти е раницата, а? И как ще ходиш на училище без нея? Глупак! – извика Стан, блъсна го и заедно с приятелите му тръгнаха.

      Училищен звън съпроводи учениците до класните им стаи. С десет минути закъснение се появи и куцото момче, успяло да събере сили и учебниците си, паднали из храсталака.

- Добро утро! Много съжалявам, че закъснях!

- Да не беше идвал изобщо! – изруга Стан от последния чин.

Учителката го сряза със заплашителен поглед и отвърна на поздрава:

- Добро утро! Ти трябва да си новия ученик, нали? Ела отпред, за да се представиш!

Момчето застана на подиума обнадеждено.

- Името ми е Милан.

- Хахахахх! Милан?! – насмешливо възкликна Стан. -Още едно мамино синче в класа! - О, милият Милан! – иронично се развикаха останалите.

- Спрете! – извика учителката. – Милан, къде си учил досега?

- В село Кърнаре, госпожо.

- Ооо, селяндурче даже! – не спираше да му се подиграва класът.

- Тишина! Хайде да започваме с урока!

      След няколко мъчителни часа, заобиколен от толкова враждебни хора, Милан се прибра вкъщи. Семейството му не бе богато- бяха се преместили в града, за да си намерят по-доходна работа.

- Как си, миличък? – продума майка му. – Как беше първият ден в училище?

- Добре беше, мамо. Не се безпокой! – излъга благородно той.

Милан се затвори в стаята си и извади една стара тетрадка. Прегъна няколко пъти хартията и си направи чуден самолет! Хвърли го през прозореца и в мислите му се появи магична картина – един ден той можеше да управлява самолет! Прегъна втори лист и направи друг самолет, с различна форма. Пусна го през прозореца и всички проблеми, които бе имал през деня, всички тревоги... отлетяха! Недъгът му не му пречеше да мечтае!

По улицата в този момент минаха Стан и приятелите му. Видяха самолетчетата, но бяха прекалено изморени от дългия ден в училище, за да му се подиграват.

      За щастие на Милан, следващият ден бе почивен. Майка му го бе пратила до магазина, за да купи бисквити. Тя щеше да направи любимата му торта! Момчето вървеше щастливо по улицата и поздравяваше минаващите хора, бабите на пейките...

В този момент то зърна Стан, който подскачаше по стария въжен мост. Беше със слушалки и явно си беше пуснал една от неговите „диващини“ на телефона. Милан беше предупреден, че едно от въжетата бе почти скъсано и затова веднага започна да вика:

- Стаааан…. въжетата! Ще се скъсат! Стааааан!

Той обаче продължаваше да се клати и то още по-агресивно и не чуваше предупрежденията на Милан.

Изведнъж едно от въжетата се скъса и той полетя надолу в реката, държейки се за него. Водата яростно се опитваше да го повали, а той крещеше с всички сили:

- Поомоощ! Моля ви, помогнете ми!

Милан се огледа. Наоколо нямаше никой! Видя едно дърво и реши да пробва да отчупи пръчка, с която да му помогне. Започна да се бори с клоните. Той бе решен да спаси давещото се момче. За нещастие не успя да счупи клона, а и нямаше време да мисли много! Смъкна патерицата (оная „джаджа“, за която беше подиграван), подаде я на Стан, като се наведе колкото се може повече. Той успя да я хване и с общи усилия успя да се довлече до брега. Дробовете му се бяха напълнили с вода и той се мъчеше да си поеме дъх.

Миг по-късно същата възрастна жена, чиито керемиди бе счупил, ги бе видяла и се притече на помощ. Събраха се останалите от улицата и повикаха баща му.

      Милан си бе тръгнал, защото майка му го чакаше. Беше станало късно, но той седеше отново до прозореца.

Тази вечер небето бе особено красиво – изпълнено с безброй звезди и голямата жълта Луна... Една единствена мисъл витаеше из съзнанието на Милан: „Дали Стан е добре?“ Ненадейно през прозореца долетя едно хартиено самолетче. „Благодаря! “ – гласеше то.

Милан се усмихна. Тази дума за него означаваше много.

      От този ден нататък нищо не беше същото. Стан не беше същият. Той се промени след станалото. Беше видял доброто в очите на едно куцо момче и реши да следва примера му. Именно то му показа пътя към промяната.

Надявам се, че и вие разбрахте! Опитах се чрез словото да ви кажа, че за да променим света, първо трябва да започнем от себе си.  Със своето поведение да даваме пример на хората около нас и да им показваме, че има и по-добър начин да живеем и да общуваме помежду си като бъдем толерантни и съпричастни. Това ни прави хора!

 

 

 

 

 

 

Денис Исмаил 1

 

 

Всеки край е едно ново начало

 

Есенният вятър подухваше леко и пееше своята вълшебна песен. Небето се мръщаше, а врабчето се гушеше на едно клонче. Пъстроцветна се полюшваше на клончето, а вятъра свиреше по нейните цветове, разказваше за отминалото жарко лято. Изведнъж тънкото стебълце се откъсна и Пъстроцветна полетя надолу…като падна на земята, тя цяла трепереше . Стана и страшно, защото се страхуваше от високото. Изведнъж… туп и падна на земята. Затвори очи. Притаи дъх. Приземи се върху златните листа… Заблестяха живите очички, по- искрящи отвсякога…Отразяваха синьото на небето. Усети нежната прегръдка на кадифената мекота на своите братя и сестри, понесени от вятъра в есенен листопад, със сплетени ръце в топлата прегръдка на есента. Сгуши се между тях в очакване. Щеше напролет да дари нов живот- на онова малко нежно семенце, което лежеше в нейния скут…А сега, в този миг топлеше малкото настръхнало от зимния вятър, мокро врабче. . Бедната малка сиротна душичка-нямаше си никого, нямашв си дом, беше гладно и премръзнало. . А как му се радваха всички през знойното лято и китната пролет, когато огласяше прашните улици със своята песен…

Животът е един вечен кръговрат. без начало и без край. . И нека бъдем добри! Нека бъдем всеотдайни и грижовни един към друг- към малкото листенце и вечнозелената гора, към малкото гладно сиво врабче!

Неслучайно старите хора казват, че човек в живота си трябва да прочете книга, да построи дом, да засади дърво, да нахрани гладна душа! Нима мъдростта на прадедите ни не се крие точно в тези три думи! А всяко дете, посади ли поне едно дръвче, ще дари живот, глътка въздух, защото горите- те са белите дробове на планетата. И тогава животът ще бъде по- пъстър и по- весел, по- цветен. А малко зрънца на перваза през студените зимни дни или купичка там, зад ъгъла на блока през горещите летни дни никому няма да навредят, нали!

Нека бъдем добри, нека бъдем Човеци! А какво ще получим в замяна ли! Любов! Всеотдайност и грижа! ! И няма нищо по- хубаво от това да те докоснат с благодарност две светли и ясни като звездици очи …Нека бъдем здравият стълб, здравата основа, която ще даде начало на семейството. Нека! Да бъдем търпеливи, всеотдайни! Защото семейство е онази искра, която пали пожари, онази сила, която движи живота напред! Онази градивна частица, от която се ражда крепостта! А какво е дом без кули, наблюдателници и крепосткни стени! ?Да бъдем очите, да бъдем ушите- да се виждаме, а несамо да се гледаме, да се чуваме, а не само да слушаме. . Да бъдем сърцето, сърцето-то е моторът като всеки удар ритмично отмерва красивите споделени щастливи мигове семеен живот!

 

 

 

 

 

Денис Исмаил 2

 

Да бъдем Човеци!

 

 

Дискриминацията в двадесет и първи век е често срещан глобален проблем при ученици и учители, различните раси и религии, жени и мъже и не само. Всеки човек е бил дискриминиран поне веднъж в живота си. Независимо дали ще е заради раса, цвят на кожата или религия, заради това че е по слаб или по дебел. Повече от хората са изпитвали натиска от насилието. Усетили са как тяхната надежда да правят това което обичат, като да танцуват и пеят ли дори да изразяват мнение. Но заради това че са с по-тъмен цвят на кожата, различна религия или са жени то тяхното желание бива смачкана, скъсана, сдъвкана и изплюта, като бавно умираща надежда. Дискриминацията е често срещан проблем при доста ученици. Те са критикувани заради това че са различни, защото чувстваме че всичко различно е заплаха. Но то не е. Различното винаги е било добро. Но никога не сме го осъзнавали на време. Доста от великите художници са били дискриминирани заради това че правят нещо различно а не седят в рамка. Много хора преценяват че е по добре да си седят в скучната нормална среда защото ги е страх от новите неща. И от там идва и расизма. Дискриминацията е проблем в световен мащаб като се има предвид че преди няколко години в арабските емирства позволиха на жените да правят друга дейност освен да чистят и да гледат деца. Би било хубаво в световен мащаб да спре тази комерсиална мисъл че жените са слабия пол. Също расизма над хората и то не кои хора а хората с някакъв зид заболяване. Като тези имат проблеми с говора и разбирането се наричат от обществото, , Бавно развиващи се, , а те са просто хора на които им трябва повече помощ и подкрепа. А хората от негроидната раса са счетени за различни заради цвета на кожата им. Те също са хора и расизма над тях е много нелогичен в защото те не са различни. Те също дишат те също са хора и ходим с тях на една обща земя и дискриминацията към тях е по скоро страх от наша страна защо са малко по различни. Но и те са хора. Защото има доста хора които са научени на това че щом не е с твоя цвят на кожата или не говори твоя език значи че различен, , Негоден за обществото" Както Майкъл Джексън казва в една негова много популярна песен-Men in the Mirror , , Take A Look At Yourself And Then Make A Change"- погледнете се и след това направи промяната. И аз го разбирам така че преди да съдим другите хора трябва да погледнем себе си защото перфектни хора няма. Всички сме равни независимо какви сме. Щом ти нямаш аз ще ти дам ако аз нямам ти ще ми дадеш. Важно е да осъзнаваме че хората са различни с различни интереси и желания. В света и сега има много Дискриминация това няма как да се промени, но се промени поне един това ще е начало.

 

Съвременни будители. Имаме ли нужда от тях?

Кои са будителите, имаме ли нужда, имаме ли нужда от тях в днешно време?   Будителите са хората, които повеждат някой към по-добро, учат и стават пример на някой или както е било в миналото, на народа.

А кои са съвременните будители?

Те могат да бъдат дори и нашите родители. Например майка ни, защото тя ни учи на много неща. Тя е човека, който ни научи на първата песничка, който ни прочете първата книга и т. н. Баща ни ни научи на това да бъдем добри, да имаме достойнство, чрез него ние знаем, че имаме опора или казано по друг начин, човек зад гърба ни.

Будители са и учителите ни. Те са били будители не само сега, но и през миналото. Те са хората, които ни учат да четем, пишем и още други неща. Будители също могат да бъдат и нашите по-големи братя и сестри.

.

Книгите могат да ни пренесат от единия край на света до другия. Чрез тях можем да научим какъв е живота на хората по света, да опознаем културата им.  Ние трябва да ги четем по-често, защото човек без знание е човек без нищо. Знанието може да ни предостави всичко, което ни е нужно. В днешно време то ни позволява много по-добро качество на живот. Ние се учим от момента, в който сме се родили до края на живота ни. Животът без знание е черно-бял. Може да се каже, че знанието е цвета на нашия живот. То е най-важното нещо и трябва да се опази такова, каквото е!

Всеки човек, който иска може да стане Човек. Всеки, който дава знание може да бъде и е будител. Да пробужда доброто, да бъде толерантен, да уважава…Сам да бъде промяната към свят на доброто. Да бъде Човек!

 

 

 

 

 

Денис Исмаил 3

 

Изпитание

„Не се гаси туй, що не гасне! “

Иван Вазов

Ще ви разкажа една приказка, приказка от моето село, приказка за потъпканата вяра, чистата любов, безнадеждието и силата на парите…Приказката за честта и гордостта, приказка а любовта, за вярата и пробуждането! За някой, на когото искам да приличам, някой, който пробуди искрата на добротворството в мен. Будител …

Тя се казвала Нур и била най-красивото момиче в селото и в цялата околия.  Всеки ден ходела с бели менци при извора за бистра и студена вода, с росна китка закичена, радвала се на всяко стръкче, на всяко цвете , говорела с птичките, волна като вятъра все към зелената поляна я теглело. Спирала да послуша песента на Мустафа…А сърцето и бието учестено и като птиче пърхало в гърдите и.

 С Мустафа се знаели от деца. Били неразделни както на полето, така и в игрите, се обичали истински, но били задължени да пазят любовта си в тайна. Беден момък бил Мустафа. За съжаление Мустафа не бил единственият, който харесвал младата и красива мома. Везирът също бил хвърлил око върху нея. Той изминавал дълги пътища неведнъж само за да може да погледа снежнобялото ѝ лице и чаровната ѝ усмивка.

      Бащата на Нур бил единственият доктор в околията, знатно и богато било семейството на Нур семейство, имотно. . Баща и бил близък приятел на везира. Един есенен ден везирът му казал, че иска да се ожени за дъщеря му, Нур, и поискал разрешението му. Бащата, разбира се, приел и го поканил в своя дом, за да вечерят заедно и да съобщят хубавата вест на дъщеря му.

      Старата круша хвърляла някак страшно своята сянка. Колко въздишки само беше събрала, колко влюбени очи бе видяла, колко недоизказани думи…

 Настъпила вечерта. Тикха есенна вечер. Прохлада заля малкото дворче. В малката одая жаравата откъм огнището хвърляше странни отблясъци по варосаната стена, пламъците като огнени езици на змей горянин ту, припламваха, ту се впускаха във вихъра на изпепеляващ танц.

Семейството на Нур и везирът седнали на софрата, украсена с вкусни ястия, от птиче мляко имало на трапезата…Златни сочни зрели круши, най-червените ябълки. Пребледняла като платно, Нур, пожъ;тяла като вощеница. Ледени тръпки пропълзяли по крехката моминска снага…

Различна девойка била тя- непокорна, не познавала страх. За нея честта и достойнството били по-скъпи от злато, а дадената дума- закон!

Мустафа бил легнал на сърцето на Нур- левент момък, храбрец, работлив и добряк. На него се врекла още преди две лета…

За честта и за Мустафа живота си би дала!

 Редяла трапезата с нанведена от свян глава, очите и горели, а пендарите потрепвали на бялата и гушка. Две дебели плитки черни като смола се разливали по раменете на младото момиче, руменина заливала бялото като мляко лице…

Дошло време, везирът нетърпеливо потривал ръце. Не очи, а въглени изгаряли Нур. Самодоволно се охилил везирът, подръпвал рядката си побеляла брада.

- Не! –категорично и смело заявила Нур -Няма да се омъжа!

Изтръпнал стария и баща! Как така! Че кой я пита нея! Тая работа между мъже се решава…

Везирът ядосано изсъскал, ударил с юмрук по софрата!

-Искаш- не искаш, жена ще ми станеш! Моя си!

 В този момент вътре нахлули приближените на везира и взели момата. Метнали я на коня, яхнали своите атове и запрепускали по прашния друм . Нур със сълзи на очи крещяла за помощ, но бащата замаян от силата, властта и парите, които ще получи не отронил и дума(макар и учен и знаещ човек той бил и много властен и строг), докато майката го умолявала да остави Нур вкъщи, млада била, зелена още…

-Остави детето, младо е, не му е времето, нека си поживее още! - умолително плачела макйката на Нур. Но не смеела да се опълчи нито на съпруга си, нито на везира, макар да и се късало сърцето от жал…

На сутринта на следващия ден Мустафа зачакал отново край пожълтялата, изсъхнала трева , за да се срещне любовта на живота си. Чакал, чакал, своята севда, но никой не се появил. Гората била облякла нова премяна, кехлибар сякаш се ръсел от всяко дърво, огнено червено се разливало на талази, сладникав аромат на зрели круши се носел във въздуха, а слънцето изгаряше последната изсъхнала трева… Реката монотонно пеела своята песен, някак злокобно и студено. Свило се сърцето на Мустафа в злокобно предчувствие… Часове наред очаквал Нур чак до свечеряване, но уви, от нея нямало и следа.

Мустафа разбрал, че са откраднали сърцето му! Като с нож го проболо право в гърите. . Спомнил си как везирът оглеждал Нур. Страх и гняв нахлули изведнъж в сърцето му…

Затичал се към кръчмата на селото. Там били неговите верни другари. Съставил план, според който всички те трябва да тръгнат по залез към покоите на везира, за да си вземат това що не е негово.

 

      Пукнали пушки! Пропищял женски глас в студеното ноемврийско утро. Небето –сиво и натежало заронило едри дъждовни капки, заплакала и гората…

      Закъснял Мустафа. Погребвали Нур…

 

 

 

 

 

 

Денис Исмаил 4

 

 

България

 

Пролет китна. Маляко кипва

във всяка българска градина!

Къпе в снежна белота- светлина залива пак света!

Буйни изкласяват златните жита!

А поляни росни ме прегръщат с тучна зеленина…

Птички пеят,

а сеячи с чудна песен пшеница сеят!

Извори вълшебни като змийчета се извиват,

чудна красота пред нас разкриват!

Планини докосват с върхове небето,

лазурно кипва пак морето!

Плуват корабчета бели,

сред морските вълни, пенливи

по- нежни от дантели

платна сте развели развели-

същински морски орхидеи…

След жарко лято- идва есен златна,

Добруджа сияе във позлата благодатна!

Пъстроцветна есен,

рисува тя като художник с цвят вълшебен.

Сочно гроздето уздрява,

всичко пожълтява!

Круши ароматни.

Дюли благодатни.

В злато тя заля родната майка-Земя.

Родино, едничка ти си на света!

Райско кътче по безкрайната земя…

Пролет, лято, зима, есен…

Божи дар си ти небесен!

Пиша, уча и чета. .

вдъхновен от тази чудна красота…

Затова, аз безкрайно благодаря

за този дар, за този земен рай

на всички божества,

че здрав и силен аз раста и

имам муза да творя!

 

 

Денис Исмаил 5

 

 

 

 

Изпитание

„Не се гаси туй, що не гасне! “

Иван Вазов

Ще ви разкажа една приказка, приказка от моето село, приказка за потъпканата вяра, чистата любов, безнадеждието и силата на парите…Приказката за честта и гордостта, приказка а любовта, за вярата и пробуждането! За някой, на когото искам да приличам, някой, който пробуди искрата на добротворството в мен. Будител …

Тя се казвала Нур и била най-красивото момиче в селото и в цялата околия.  Всеки ден ходела с бели менци при извора за бистра и студена вода, с росна китка закичена, радвала се на всяко стръкче, на всяко цвете , говорела с птичките, волна като вятъра все към зелената поляна я теглело. Спирала да послуша песента на Мустафа…А сърцето и бието учестено и като птиче пърхало в гърдите и.

 С Мустафа се знаели от деца. Били неразделни както на полето, така и в игрите, се обичали истински, но били задължени да пазят любовта си в тайна. Беден момък бил Мустафа. За съжаление Мустафа не бил единственият, който харесвал младата и красива мома. Везирът също бил хвърлил око върху нея. Той изминавал дълги пътища неведнъж само за да може да погледа снежнобялото ѝ лице и чаровната ѝ усмивка.

         Бащата на Нур бил единственият доктор в околията, знатно и богато било семейството на Нур семейство, имотно. . Баща и бил близък приятел на везира. Един есенен ден везирът му казал, че иска да се ожени за дъщеря му, Нур, и поискал разрешението му. Бащата, разбира се, приел и го поканил в своя дом, за да вечерят заедно и да съобщят хубавата вест на дъщеря му.

         Старата круша хвърляла някак страшно своята сянка. Колко въздишки само беше събрала, колко влюбени очи бе видяла, колко недоизказани думи…

 Настъпила вечерта. Тикха есенна вечер. Прохлада заля малкото дворче. В малката одая жаравата откъм огнището хвърляше странни отблясъци по варосаната стена, пламъците като огнени езици на змей горянин ту, припламваха, ту се впускаха във вихъра на изпепеляващ танц.

Семейството на Нур и везирът седнали на софрата, украсена с вкусни ястия, от птиче мляко имало на трапезата…Златни сочни зрели круши, най-червените ябълки. Пребледняла като платно, Нур, пожъ;тяла като вощеница. Ледени тръпки пропълзяли по крехката моминска снага…

Различна девойка била тя- непокорна, не познавала страх. За нея честта и достойнството били по-скъпи от злато, а дадената дума- закон!

Мустафа бил легнал на сърцето на Нур- левент момък, храбрец, работлив и добряк. На него се врекла още преди две лета…

За честта и за Мустафа живота си би дала!

 Редяла трапезата с нанведена от свян глава, очите и горели, а пендарите потрепвали на бялата и гушка. Две дебели плитки черни като смола се разливали по раменете на младото момиче, руменина заливала бялото като мляко лице…

Дошло време, везирът нетърпеливо потривал ръце. Не очи, а въглени изгаряли Нур. Самодоволно се охилил везирът, подръпвал рядката си побеляла брада.

- Не! –категорично и смело заявила Нур -Няма да се омъжа!

Изтръпнал стария и баща! Как така! Че кой я пита нея! Тая работа между мъже се решава…

Везирът ядосано изсъскал, ударил с юмрук по софрата!

-Искаш- не искаш, жена ще ми станеш! Моя си!

 В този момент вътре нахлули приближените на везира и взели момата. Метнали я на коня, яхнали своите атове и запрепускали по прашния друм . Нур със сълзи на очи крещяла за помощ, но бащата замаян от силата, властта и парите, които ще получи не отронил и дума(макар и учен и знаещ човек той бил и много властен и строг), докато майката го умолявала да остави Нур вкъщи, млада била, зелена още…

-Остави детето, младо е, не му е времето, нека си поживее още! - умолително плачела макйката на Нур. Но не смеела да се опълчи нито на съпруга си, нито на везира, макар да и се късало сърцето от жал…

На сутринта на следващия ден Мустафа зачакал отново край пожълтялата, изсъхнала трева , за да се срещне любовта на живота си. Чакал, чакал, своята севда, но никой не се появил. Гората била облякла нова премяна, кехлибар сякаш се ръсел от всяко дърво, огнено червено се разливало на талази, сладникав аромат на зрели круши се носел във въздуха, а слънцето изгаряше последната изсъхнала трева… Реката монотонно пеела своята песен, някак злокобно и студено. Свило се сърцето на Мустафа в злокобно предчувствие… Часове наред очаквал Нур чак до свечеряване, но уви, от нея нямало и следа.

Мустафа разбрал, че са откраднали сърцето му! Като с нож го проболо право в гърите. . Спомнил си как везирът оглеждал Нур. Страх и гняв нахлули изведнъж в сърцето му…

Затичал се към кръчмата на селото. Там били неговите верни другари. Съставил план, според който всички те трябва да тръгнат по залез към покоите на везира, за да си вземат това що не е негово.

 

      Пукнали пушки! Пропищял женски глас в студеното ноемврийско утро. Небето –сиво и натежало заронило едри дъждовни капки, заплакала и гората…

         Закъснял Мустафа. Погребвали Нур…

 

 

 

 

 

Десислава Влакнова

 

 

Промени света

-     - Да променя света ли? Невъзможно! Как може един единствен човек абсолютно сам да промени света?!

  Това получих в отговор, когато му казах: , , Хайде да променим света! ”

Помисли ме за луда. За някое размечтало се малко дете. Всъщност нямах предвид това. Исках само да преминем към по-добро. Това не значеше, че щяхме да променим целия свят напълно сами, но поне щяхме да изпълним това, което зависеше от нас.

-     - Виж, оценявам мечтите и желанията ти, но не е ли време вече да се върнеш към реалността? Все пак това е физически невъзможно. В 21 век всеки човек гледа само себе си, на него да му е изгодно. Безсмислено е да се бориш за , , добрата кауза” – каза той саркастично.

Доста боли да чуеш това от най-добрия си приятел. Той дори не се опита да прояви емпатия към мен, вместо това просто ме отхвърли! Но аз не се отказах:

-     - Защо поне не опитаме! Това може да е незабравимо приключение за нас самите! Ще намерим и други хора като нас, които...

-     -Няма нас. Оставаш само ти. Съжалявам, но аз не мисля да се забърквам в нещо подобно. Успех!

 Та той дори не ме остави да се изкажа! Може би беше грешка да го питам изобщо. Но! Няма проблем, защото имам още трима от списъка ми с приятели за тази мисия. Може би поне един от тях ще се съгласи.

След още един неуспешен опит, потеглих към следващия вариант, който със сигурност щеше да се съгласи, а именно Яна.

-     - Яни! Здравей! – казах, влизайки в работилничката ѝ. Тя беше творец. Изработваше всякакви неща.

-     -Лиса! Каква приятна изненада. Хайде, влизай!

 Двете се настанихме удобно на твърдите столове и след като ѝ разказах за идеята ми, тя каза:

-     -Лиса, идеята ти е прекрасна, но се опасявам, че нямам възможността и времето да го направя. Имам много работа тук.

-     -Но ако искаш да направиш нещо, ще намериш време, Яни, знаеш това!

-     -Разбира се, Лиса, но истината е... че не искам.

Това ме удари право в сърцето. Вече се чудех, дали изобщо си струва да продължа напред? Защо просто не се откажа като другите и да си гледам живота?

 При тази мисъл ме побиха тръпки. Опомни се, Лиса. Спомни си защо започна всичко това.

***

След насърчителната реч, която изнесох сама на себе си в главата ми, продължих към предпоследния вариант.

-     -Питър? Тук ли си?

Не получих отговор.

-     -Има ли някой? Пит?

-     -Върви си.

-     -Питър, какво става?

 Беше тъмно, аз го търсих, а той явно беше се скрил. Нещо не беше наред.

-     -Питър сподели ми, къде си, какво става?

-     -Моля те, Лис, върви си.

-     -Но защо?

-     -Защото не искам да изкарам гнева си върху теб. Когато съм готов, ще ти разкажа. Моля те, остави ме.

 Мисията ми беше важна, но приятелството ми беше по-важно. Той не се чувстваше добре и трябваше да го оставя насаме с чувствата и мислите си.

Потеглих към последния ми шанс, последната ми надежда. Тя е най –добрият човек, когото познавам. Тя е сигурният варинат, който не напразно съм оставила за накрая. За да има надежда, защото докато има надежда, светът може да бъде променен. Тя е Надя.

-     - Надя?

-     -Лис? Здравей, миличка!

-     - Здравей, Надежда. Много ми липсваше!

-     -И ти на мен, скъпа. Кога си дойде от Канада?

-     -Преди няколко дни. Но не дойдох сама. Дойдох заедно с една мечта, която искам да реализирам. Затова дойдох.

-     -Уау, мечта. . Обичам мечтите. Ела да седнем и ще ми разкажеш.

След като се настанихме, аз започнах:

-     - Надя, ти си последната ми възможност. Попитах всеки, когото познавам, но никой не се отзова, дори бях на път да се откажа. Всеки беше зает с нещо, или не му допадаше идеята, или не му се занимаваше с това. Ще говоря по същество. Искам да променим света. Ще съберем хора, които ще участват в нашата инициатива. Ще рециклираме, ще спасяваме животни, ще намалим пластмасата, ще...

-     - Правим го.

-     -Какво?

-     -Съгласна съм. Идеята ти наистина, наистина си струва. Това ще промени много животи, Лис. Стига да успеем.

-     -Ще успеем. Защото ми омръзна да гледам как справедливостта изчезва, заедно с честността и състраданието. Защото не искам повече да виждам, как невинни животни и хора умират. Омръзна ми да гледам как живота ни се разпада, Надя.

-     -Чувствам се по същия начин. Нека спрем тази анархия. С теб съм.

 Ето го. Все пак накрая доброто побеждава нали? Едно просто , , С теб съм”, може да промени изцяло твоето мнение и настроение. Сега съм сигурна, че каквото и да стане, през каквото и да мина, никога няма да се откажа от това, за което мечтая. Заради светът, който може да е по-добро място.

 

Седем години по – късно

Здравейте, пак съм аз. Може би ви омръзна да слушате за моята така наречена , , мисия” нали? Както и да е. Сега, седем години, след като започна всичко това, мога да кажа, че в света има напредък. Смея да кажа, че мисията ми е почти изпълнена. Остана само да допиша този прост разказ.

 Промяната започна от мен самата. Започнах да търся начини да променя света. Разбира се, минах през много пречки. От време на време губех мотивация, но когато си представех резултата, мотивацията ми се връщаше. Събирах хора. Мнозина ми отказаха, но и много се съгласиха и тръгнаха с мен, по пътя на промяната. Започнах с малко – като с това да рециклирам, да използвам по-малко пластмаса... Използвах термус за вода, вместо пластмасова бутилка, започнах да ползвам платнена торбичка, вместо найлонена, когато пазарувах. Малко по малко напредвах. Купувах си продукти с рециклируема пластмаса. Започнах да говоря по-открито за честността и толерантността. Успяхме да предотвратим изсичането на хиляди дървета. Когато събрах достатъчно средства, издадох книга, свързана с мисията ми, която стана хит и промени много човешки гледни точки. Та какво искам да кажа – всичко зависи от теб! Избора ти, действията ти, решенията ти. . Знам, че можеш. Промени света!

 

 

 

 

Джейда Ахмед 1

 

 

„Дискриминацията не ти отива”

      Лесно е да бъдеш лош, но е трудно да си добър. В днешно време хората избират лесният път по който да поемат, а той е лошото и грубо държание спрямо хората около него- дискриминацията над жените и мъжете. Като цяло да те подценяват по една или друга причина, не си достатъчно добър за летвата, която вече е вдигната, за нещо, което си мислят, че ти не можеш. За да не бъдеш част от отбора, за да не си от онези, , избраните“ Защо! Кому е нужно това!

       Последните години дискриминацията над жените започва да се увеличава и всички стигат до извода, че женския пол е най- слаб, но аз не мисля така. Според мен няма „най- силен” пол. Всяка човешка индивидуалност е силна по свой собствен и неповторим начин. Никой не може да каже, че е „по- силен” от друг в дадено нещо. Независимо дали е интелектуална или физическа надпревара. Животът не е състезание. Всеки трябва да извлича само позитиви от това, в което е най- добър и да не подценява другите само, защото изглеждат слаби. Нима мъжете и жените не са двете половини на едно цяло, нима не трябва да се допълват взаимни…Нищо не се знае в живота докато не бъде видяно със собствените ти очи. Разбира се, трябва да погледнеш през очите на дръгия, от неговият ъгъл и тогава светът ще изглежда съвсем различен. Всеки е индивидуален сам по себе си , уникален и съвършен. Неслучайно е рекъл народът, че з преди да съдиш човек, трябва да обуеш неговите обуща и да извървиш неговия път!

      Много пъти в един човешки живот всеки един от нас е бил подценяван по един или друг начин. Тогава, когато е премълчал от скромност или по една или друга причина не е разгърнал изцяло своя потенциал. Това е като една верига която няма край. Доброто ражда добро, а злото влачи след себе си още по- голямо зло.  Дискриминирания в един момент сам започва започва да дискриминира! Това е нещо, което не може да се промени, защото обстоятелствата станаха такива, че няма нито „отборна игра” , нито разбирателство, а само лицемерие, егоизъм, завист. . "За да бъдеш свободен, не стига просто да се освободиш от веригите, трябва да уважаваш и утвърждаваш свободите на другите. "- е казал Нелсън Мандела

      Всеки човек в днешно време е готов да стъпче нечие самочувствие и да го накара да се съмнява в себе си- дали е добър в нещо или не. До последно всеки ще твърди че е „най” дори, когато не е! Това е един от най- големите недостатъци в човешката история! Това ме кара да се замисля, дали и аз не съм такъв човек и всъщност стигам до извода, че съм, всеки е… Независимо дали е на добра или лоша „почва” всеки ще те подценява, но най- важното е да се изправиш след като паднеш. Накратко да приемеш този факт, това те прави по- силен, а не по- слаб. Трябва да показваме най- доброто от себе си, за да докажем на хората, че ние не сме слаби, а всъщност сме много по- силни от колкото те си мислят, че не заслужаваме този вид отношение. Слабите търсят причини, а силните начини и възможности. Да бъдеш силен в никакъв случай не означава да потъпкваш другите, напротив да ги приемаш такива, каквито са! С надостатъците, защото всички ги имаме, всички сме хора!

Нека се обединим! Нека градим един по-добър свят без предразсъдъци, а с толерантност, с блага дума, с подкрепа и разбиране. Защщото в него място няма дискриминацията, тя не ни отива!

 

 

 

 

 

 

Джейда Ахмед 2

 

 

Там, където е сърцето

Руен. Моят роден край. Моето свято кътче земя!

Там, където е сърцето. Там е домът, казват неслучайно старите хора. Затова ли, все ме тегли натам…

Златна есен е разляла своят кехлибар в Стара планина. Кипва всяка градина в огнено, избуяли са златни хризантемите на баба, а тя милата, вече е наредила червени ябълките в избата, а аромат на медени круши се носи из цялата къща…

 Недалеч от селото се синее и разплеснуват пенливи талази, водите на язовир Ябълчево- златната ябълка на югоизточна България. A наоколо са се ширнали кехлибарени поля до където ти стигне окото. . Златните класове се полюшват като развълнувано море надлъж и на шир. Обагрени в жълто тежаха с цвят на старо злато дюлите на старото криво дърво накрай синора.  Колко спомени пази онова дървено мостче, където полето прегръща реката, извиваща се като змийче от хладните пазви на високия склон над село.  Онова, което сякаш дели реката на две…

      Един ден се люлеех на моята люлка на двора в къщата на баба и дядо, гледайки колко е шарено небето и с колко пъстри цветове е изпълнено. Самата люлка беше огрята от яркото слънце като небесен ангел, падащ от небесата, а нежен хладък бриз идваше от високите части на Стара планина.  Мислех си колко ли неща са се случвали в това село без аз да знам за тях. Какви тайни крие това вълшебно забравено от Бога място…

По едно време баба ми дойде в градинката и ме извика за обяд. Като влязох вкъщи устехих миризмата на домашна доматена супа, която още се вареше на котлона, а миризмата се носеше чак до задния двор където щъкаха нагоре-надолу малки жълти каделки- патетата на баба.  Баба постави една малка дървена софричка от едно време и под нея постла една малка сладка с цвят на зрял пъпеш покривка. Потрепваха златните пендарки на ушите на баба, гледах ги и се замислих…

Каква ли мома е била баба!

Бях чувала да се говори из село, че навремето честта и била поставена на изпитание.

И не само…

      Легнах си рано тази вечер. Звездите играеха по есенното небе, вятърът щушнеше своята песен в клоните на стария бор, който пазеше тайната на моя род . . Само тук, в малката схлупена стаичка се чувствах , , като у дома си“ Тя ме връщаше към моето детство, към моите спомени, към приказките на баба, към моя род. .

 Бледоликата Луна бе огряла прозореца ми и един лунен лъч играеше по бялото перденце и хвърляше златисти отблясъци по стената. .

Клепачите ми бяха натежали, пред очите ми сякаш заиграха алтъните на баба. Погледът ми се премрежи…

 

Алтънлъ Стоян!

Прочутият български войвода... Отличавал се с красота, смелост и дързост. Ходел все е с отбрана дружина и е бил винаги нашит по дрехите с алтъни, от където идва и името му. На запад от Котел войводата е бил страшилище за всички…И не само там!     

За Алтънлъ Стоян се носят легенди и предания. Обикалял с дружина от около двайсетина юнаци. Три пъти са удряли и обирали султанската хазна. Почти всичко, което е заграбвал е раздавал на бедните и беззащитните люде. Той бил тяхната закрила и надежда. Убива турски чиновници на висок пост, както и водача на турските потери. При Риш освобождава почти 40 жени и деца. Страшилището Стоян, ангел спасител бил за раята… Според едни от народните поверия името Алтън Стоян идва от това, че е имал страшен белег на бузата, от който чак се виждала костта. За да скрие страшния белег, в Търново златар му го скрива със златна пара прикрепена със златно синджирче на бузата. Златните пари тогава са се наричали алтъни. И от там – Алтънлъ Стоян.    

Баба често ми разказваше за страшния войвода, а когато говореше за него очите и блестяха някак различно и топла руменина се разливаше по хлътналите страни, а пендарите на наниза, който красеще бялата и шия напевно и пригласяше…

 - Разказвай, бабо…Искам още! – отекна тъничко детско гласче в полумрака на малката стаичка.

-Ех, чедо. . ти насита нямаш! Слушай, чедо, да ти разкажа, що думаше моята баба…

Имал калпак Стоян, също като дедовия ти…С него дедо ти ляга, с него става! Някога тоя калпак бил обшит с алтъни, дар от турския паша. Когато минавал покрай мястото, където Воеводата свирел на кавал, пашата останал възхитен от музиката и таланта на Стоян, подарил му калпака – символ на уважение и почит при турците…А за него народа песни сега пее. Ама млад и зелен си отишъл Воеводата от този свят! При престрелка по обира бил ранен, но доктора в града не успява да го спаси от лютите му рани.

- А алтъните какво станало, бабо? Къде са сега те, бабо?

-Двама младежи открили съкровището му в нашето село, но защо точно в нашето село не знам. Явно има някаква причина, но никой не може да отговори на този въпрос…

-Имал ли е и той семейство, бабо? Имал ли си жена, имало ли е кой да плаче за него?

-Ех, детето ми. . -погали ме нежно баба по челото с напуканата си длан. -Как да са не плакали за него, цял един народ е тъжал, че закрилник и опора Воеводата е бил… Чувала съм, че момиче от народа залюбил, негова изгора и неговата севда . Тайно по чукарите се срещали, че момата баща и не я давал…Имали си едно вълшебно кътче ехей-там дълбоко в гората, близо до извора, що чешмата с вода налива…Дума бил дал Стоян, заръка на своето либе. Ако някой куршум от пушка- кремаклийка го улучи или сабя затрие, сърцето си при извора за нея ще остави, калпака там ще заровят. А тя за него на рожбата да разказва, че смел и безстрашен баща е имал, закрила на народа, а кога стане на възраст сабя да носи и с пушка да стреля, с калпака дружина да предвожда…Там се срещали, там се вричали двамата млади…

      -Стана ми много интересно бабо! Разкажи ми още! За някое вълшебно кътче от нашето село ми разкажи. И за момата разказвай!

      - За сега ти стига толкова, слънце. -баба ме погали по главата и нежно ме целуна по челото и след което изгаси крушките, а аз се сгуших в одеялото. Бледоликата Луна бе огряла прозореца ми и един лунен лъч играеше по бялото перденце и хвърляше златисти отблясъци по стената. . Клепачите ми бяха натежали, пред очите ми сякаш заиграха алтъните на баба. Погледът ми се премрежи…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Дилара Фикрет 1

 

 

„ Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето.

 Същественото е невидимо за очите“

 

Истинско се вижда само със сърцето, истински са и приятелите, които знаят тази малка тайна.

     Приятел! Какво е всъщност да бъдеш приятел…

За мен приятел са нежните ръце, които ще попият сълзите ми. Истинският приятел не може да се купи с пари, той може да се спечели като му докажеш, че не си обикновен, че не си като тези, който дори не те питат дали си добре или как е минал денят ти, не се интересуват от теб, а само на думи. . Така всеки може да бъде приятел, но сама по себе си тази дума е вълшебство!  Ще усетиш кой е истински приятел, но няма да го видиш със очите си, а ще го почувстваш със сърцето си, защото „същественото е невидимо за очите, а е видимо само за сърцето“. Няма да има значение какъв е приятелят ми - момиче или момче, грозен или красив, бял или черен, богат или беден. Той ще е моят приятел и за мен ще е най-красивият човек на земята. Ще го позная сред много други момчета и момичета.  Ще разбера, че е пред мен, защото ще усетя единствената нежна прегръдка на света, която ще ме утешава и ще ме стопля в студените дни. Ще пази като верен страж моите тайни, ще ми се усмихва, когато ми се плаче, ще ми подаде ръка, за да ме поведе в правилната посока, ще ме крепи, докато преминавам през люлеещия се въжен мост над пропастта. Ще оцвети моя живот. Защото той-животът е картина и всеки сам е художник , рисува със собствени ръце по бялото платно…  

 За всички хора там някъде се крие един другар, една сродна душа, някой, който да им сподели своята проста тайна. И ще изпитва необходимост да има своята роза. . За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... В живота им ще грейне слънце и ще имат своите спомени, които ще ги карат да се усмихват, тогава, когато един от тях е далече…

Както лисицата научи Малкия принц какво е да ти липсва някой, да го чакаш с нетърпение, какво е обикновените неща да станат специални за теб, защото ти напомнят за скъп човек. Тя го научи не само Малкия принц, но и мен какво е да копнееш за някого, да се страхуваш за него, да броиш минутите ддо уговорената среща… Както малкият принц се грижеше за своята роза всеки ден, поливаше я, всяка вечер я покриваше с похлупак. Тревожеше се за нея, страхуваше се да не пострада. За него тя беше единствена, макар поредната от хиляди рози на света, тя беше различна, специална и единствена. Така за всекиго е отреден един човек, който да го разбира, да бъде негова опора и да свързва някого със семейство и дом, в който винаги да се връща. Да бъде приятел, да бъде сламка за удавник. Да бъде слънцето. Да бъде котва, която го държи и нещото, заради което винаги да се връща. За този човек обаче трябва прогледнеш със сърцето, защото истински важните неща не са видими за очите, трябва да имаш сърце за тях…

„Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници…Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: „ Моето цвете е там някъде. Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна“.

„ Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите“

 

 

 

Дилара Фикрет 2

 

 

Чудесата на света

Вярата  е свята като хляба , от съдбата подарена. .

Колко хубаво ти става да се сгушиш ти във нея.

по-горещо е сърцето от пожар

Щом на някой дам вяра, да го обича, да му вярва.

 

Надеждата по-силна е от жар.

Тя прехрана за мнозина е и утеха и съдба.

Най-голямото богатство , по-ценна е от злато-

Светлика в тъмнината. Тя е брод, извор на живот.

 

Вярата, надеждата и любовта-

Голяма сила те са, неизмерима със слова!

Пазете ги, защото те са дар

Най-голямото богатство на света!

По-ценни са от злато, те са мир, хармония-те дават чудеса!

 

Дилара Гюнери Фикрет- 13 г

ЦПЛР-ОДК, Шумен

УЛК, , Сладкодумци- Ръководител-Силвия Маринова

 

 

 

 

Диляна Стаматова Кирова

 

 

ПРОМЯНАТА

 

Живеем в свят от нас създаден

и както пъзела с финес редим,

ний отговорно и отдадено

в хармония живота си да съградим.

 

И колкото и да е трудно да променяме,

това което съградили са великите ни прадеди,

без на заветите им да изменяме

и ний сме длъжни да оставиме следи.

 

Мечтаем си за свят с щастливи хора,

с природа чиста и Световен мир,

с блага за всички, без тревоги,

с усмихнати лица, като деца на панаир.

 

За да превърнеме мечтите си в реалност,

необходимо е да се обединим

и с силата на свойта социалност

щастлив живот ний да си сътворим.

 

Но ясно е, че за да стане това , което искаме сега,

мечтата за промяна да покълне трябва

като семенце във нашата душа.

 

Промяната от нас започва

- да бъдем по-човечни, по-добри,

да си помагаме, да не се спираме 

пред всяка пречка и изникнали беди,

 

да бъдем заедно, да се подкрепяме,

да гледаме в една посока - все напред,

тогава ще е факт промяната

във свят хуманен, в който Любовта е нов Световен ред!

 

 

 

 

Димана Димитрова

 

 

Промени света

 

„Татко ми каза така - роден си диамант, но светът ще се постарае да те направи обикновен въглен. /От малки ни казват: не прави това, не ходи там, не говори с този, изяж това - изплюй онова. /Но послушните деца стават послушни хора. /Преди да се усетим, започваме да правим всичко, за да бъдем приети. /Кимаме, усмихваме се, обличаме се според нормите. /... /Търсим одобрението на хора, които не одобряваме. /И се влияем от мнението на хора, които не познаваме. /И преди да се усетим, ходим на работа, която мразим, /и се прибираме при някой, когото не обичаме. /Светът полудя. Но ние му помогнахме. Заради лайкове, гледания, одобрение. /Просто за да бъдем харесани. /Но дай да те питам нещо. /Ако успееш да се харесаш на всички, дали ти самия ще се харесаш накрая?/Аз не бих. И няма. Отказвам да позирам, за да се харесам. /Защото когато позираш - прозираш. . “– „Друг“, Папи Ханс (Константин Трендафилов)

Какъв свят искам да видя? Моята представа не е тип „око да види, ръка да пипне“. Моята представа се реализира отвътре навън. Съвремието ни се изпълни с показност, материалност и позьорство. Водещо е преходното, а не постоянното. Всъщност, за да е изравнено напрежението в раменете на Атлас, трябва да има стабилност. Тя се постига с нещо трайно и непреходно като духовното извисяване, което може да се пренесе във вечността. Основанията на едните ценности са вековни, основанията на другите са модни. Първите са издържали проверката на времето, вторите са нетрайни и бъдещето ще ги забрави. Физическата изолация, а не социалната такава, ни предостави възможността да се вгледаме в нефизическото.

Наситихме се на интерактивни симулации на истинския живот. Превърнаха го в компютърна игра, която потиска човечността, а без нея човечеството няма как да върви напред. Представям си как живеем в разбирателство с иновациите, без да влияят на иначе застарелите, но изконни традиции, принципи и ценности, които ни запазват във времето. Желателно е да не вредят на моралната ни преценка и система от житейски избори. Всеизвестното предсказание „роботите ще завладеят света“ е колкото на вид наивно и трудно постижимо, толкова заплашително и изненадващо реалистично. Модернизацията, разбира се, като всяко нещо има своите предимства. Човечество лишено от прогрес няма как да пребъде. Обречено е на застой и цялостен упадък. Компютрите постепенно се превръщат в неизменна част от живота ни и е твърде късно, за да се опитваме да я откъснем, а няма и основателна причина защо да го правим. В следствие на това неизбежно в нас настъпва технологична метаморфоза, носеща след себе си роботизиране на нашата същност. Усъвършенстването на ума е за сметка на това на сърцето.

Все повече хора отказват да дадат свобода на чувствата си и да ги изразят открито и безусловно. Не им вярват, като че ще ги подведат в критичен момент. Страхуват се от тях, като че са неконтролируема сила, която не подлежи на овладяване, и е по-добре да се лишат от нея. Тези опасения са изключително пагубни за света, в който живеем. Той има нужда от любов, човечност, чувственост – амброзията за всяко едно живо същество. Земята спокойно може да се определи като такова.

Все пак си има бели дробове – ясно кои са. Като говорим за тях, е редно да спомена климатичните аномалии, природните бедствия и стихии, които ни застигат все по-стремежно. Реално те вече са си в действие. Почти немислимо е да се опитваме дори да ги забавим, пък какво остава да ги предотвратим. Искам да видя как се примиряваме с тези явления. Мирът по света е от огромно значение за спокойното ни съществуване, но, за да има мир по света, трябва да има мир в нас самите. Не е компютърен чип, който ще го възроди.

Какви пътища водят до желания от мен свят? Не са трънливи или криви, осеяни с препятствия и трудности. Пътищата, по които според мен трябва да се премине, са невидими за алчното човешко око и подценявани заради своята нематериална същност. Време е хората колкото е възможно повече да се абстрахират от лъжовно ощастливяващите блага. Те застават на пътя на съкровените истински и искрени преживявания. Чувствата вече не са така стойностни и биват заменени с неща, които имат цена, а не стойност. Материалността е необходимост в наши дни, без нея не можем и да мислим за надскачане на първичните ни изначални нужди. Въпреки това аз вярвам, че е напълно възможно, благодарение на високия ни интелект и прогресиращо концентриране върху личностното развитие. То не бива да отстъпва мястото си по важност пред технологичната иновация, която все по-настъпателно навлиза освен в ежедневието ни, а и в съзнанието ни. Позволим ли на компютрите да вземат превес и в нашите житейски решения и избори, човечеството е обречено на липса на човечност. Тя от своя страна присъства и в отношението ни спрямо околната среда. Ето друга причина да я запазим, защото продължим ли с неглижирането, природата ще ни отговори със същото. Както и вече се случва, получаваме си заслуженото, а онова, което ни остава да направим, е да понасяме. Достатъчно сме се борили, противопоставяли и опитвали да избегнем неизбежното.

Какво съм готова лично аз да направя за успеха на мечтите си? Нищо. Поне нищо по-различно от това, което съм правила и досега. Не съм последователка на непрекъснатата модернизация. За осъществяването на моите представи не се иска особена промяна. Напротив. Планът ми е да запазя до момента изградените ценности и идеали. Ще оставя световната напредничавост на хората, чието призвание е това. Което зависи от мен, що се отнася до спазване на традиции, морални устои, искрена и безусловна любов и загриженост към близките ми, не подлежи на модификация. Моето мнение е, че, когато обичаш, ще бъдеш обичан и другите около теб се учат да обичат. За колкото и малобройни и малоценни да считат българите, смятам, че има какво да дадем на света.

 

 

 

 

Ева Стоянова 1

 

„ Ето моята тайна.

Много е проста: истински се вижда само със сърцето.

Същественото е невидимо за очите“.

      Малкия принц! Това съм аз, това си ти…Малкият принц е всяко дете и в най-отдалечената точка на земята! Всички понякога се лутаме, докато открием своята сродна душа- човекът, който можем да наречем приятел! И ни изглежда някак пусто без него… Зщото всеки има нужда от някокого, който да осмисли живота му- да сподели своята тайна, да плаче с него, когато му е тъжно, да очаква с нетърпение поредната среща…Когато съм сама често се питам как ще разбера , че точно това е човекът, който няма да ме подведе, няма да издаде моята тайна и после да ми се надсмива! Ами ако съм сгрешила. . И аз като всяко друго момиче на 12 години , , обикалям различни планети‘ в търсене на исттински приятел. Истински-който ще ме кара да се усмихвам и, с който ще създаваме спомени. . Срещам различни момичета и момчета- едни са суетни, а други вглъбени в дебелите книги, затворени във свой собствен свят                              И все се сещам за баба, която казва, че хората са ралични като пръстите на ръката, но всеки сам по себе си е важен. Аз съм едно любопитно дете, което обича да си вре нослето навсякъде, понякога не разбирам възрастните- те сякаш живеят в свои собствен свят дори ги няма… Най-страшното е , когато дървото няма своя корен, дълбоко спящ в земята, но изпращащ жизненни сокове към короната-тогава дървото разцъфва и дава плод…                                                       Така е с прителството- колкото по=здрави са корените и сплетени по- между си, толкова приятелството ще отстоява на бурите в живота… Но всеки има нужда от своята мъдрост, от някой, който да протегне ръка и да го поведе, да му отвори очите към истински важните неща в живота, всеки има нужда от своята лисица. И от своята роза-за която да се грижи, към която да се връща. Онази, специалната, по-красивата, по-благоуханната! Но има една малка тайна. . как ще я разпознае човек! Ами много просто- със сърце! Защото важните неща-те не се виждат с очите… Но първо трябва да я опитоми… Да я закриля, да се грижи за нея, да бъде опора за нея . Да има време за нея! Защото няма нищо по-ценно от времето, което можеш да подариш на приятел, то е безценно и най-красивият подарък! Понякога обаче идва време, когато всеки поеме по своя път…Тогава остават спомените за преживените красиви моменти, сълзите са неизбежни, но да погледнеш през очите на приятел е безценно! И макар да те боли да се зарадваш за него, когато той е щастлив.

Всеки има нужда от приятел! Приятел , за когото е готов на всичко. Приятел , за когото да бъде слънце и златното жито! Приятел към когото някаква невидима сила го притегля, когато е далеч.

Приятел си тогава, когато погледнеш със сърцето, защото истински значимите неща са невидими за очите!

 

 

 

 

 

Ева Стоянова 2

 

Двете половини

Понякога задавали ли сте си въпросът какво означава семейството за вас! А питалили ли сте се какво би се случило ако ги нямаше взаимното уважение, разбирателство и любов един към друг? А какво би се случило ако не се подкрепяме, ако вместо добротворство и мир цари не-доброто? Не-доброто има много лица- егоизъм, бездушие и безчувственост към тези, с които споделяме дома си и живота си. Аз ще ви разакажа за едно семейство, в което господства Доброто! Моето семейство!

 Моето семейство е най- важното нещо за мен. Това са хората, които са ме отгледали. Майка ми е човекът, който се грижи за къщата и приготвя закуската, обяда и вечерята. Тя ме взима от гимнастика и ме подкрепя във всяко мое ново начинание. Мама е тази велика жена, която не познава какво е умора, когато става въпрос за мен, за татко. . Всеотдайна и грижовна! Първа става сутрин и последна си ляга! А когато я попитам защо, не се ли изморява, тя само се усмихва с очи и ми казва, че за хората, които обичаш , колкото и си изморен не усещаш умора. Достатъчно е само да създаваш малки радости за тези, които обичаш и тя умората изчезвала като с вълшебна пръчица…Мама е светлинката вкъщи! Лъчезарна, усмихната, жизнена. . А татко е човек на мисълта. Обича да съветва и поучава, но за добро, защото всеки има нужда от някого, с когото да сподели, който да му даде правилен съвет, да посочи верния път…

Баща ми не е точно такъв тип човек. Различен е, но точно различното го прави уникален…. С него за жалост не ходим никъде заедно и рядко е съгласен да участвам във всичко. Например, когато се опитвам да им правя някакви игри той никога не иска да участва колкото и да съм се старала. Той винаги намира нещо, което не му харесва и ме прекъсва. За съжаление е по-затворен човек и аз го разбирам. Не може хората да са еднакви. Не може ! Ето аз имам пет пръста на ръката и който и от тяха да нараня ще ме боли! Така съм и с мама и татко! Толкова различни-а аз ги обичам еднакво! Може би, защото, когато са заедно се допълват изцяло-все едно са двете половини на едното цяло. Колкото единият е импулсивен, толкова другият е мъдър…

Брат ми е човекът, който също ме подкрепя във всяко мое начинание. Той ме взима от където и да е дори и да има работа. Прави всичко за мен , та нали аз съм Той е човека който ми е най- близък. За разлика от баща ми, той не търси грешки в мен във всичко, може би, защото все още е по-голямото дете, но винаги ми казва, че човек греши и човешко е да се греши, но най-важното е след всяко падане да имаш куража да се изправиш.

Но като се замисля баща ми не е токова лош…той просто иска да ме направи съвършена. Нали аз съм неговата малка принцеса и ще дойде времето, когато ще строи свой замък и ще живее своята приказка… Милият ми татко! Той си мисли, че неговото малко момиченце не разбира бащините грижи . . Милият ми татко как може да таи такива безпочвени страхове в себе си- та нали той е моят рицар!

Сплотени сме, обичаме се и се подкрепяме! Когато има проблем го решаваме заедно, когато празнуваме и се веселим-отново всички сме заедно! Споделяме всичко по равно, защото животът не е само броеница от радости, но има препядствия, които трябва да преодоляваме, за да осъзнаем, че един на друг сме нужни, че един без друг не можем, че сме двете половини на едното цяло!

 

 

 

 

Златина Садразанова

 

 

            Свободата- промяна и начин на живот в целия свят

 

Казват, че всеки човек е една малка Вселена. И наистина това е така. Няма две индивидуалности с еднакви съзнания. Следователно всеки човек е изключително ценен. Всеки път, когато се замисля за това, което съм, за това, което бях, и за това, което ще бъда, в съзнанието ми нахлуват различни емоции, моменти и хора…

Всичко, което искам да направя, почти винаги е следено, одобрявано или критикувано от други хора.
А всъщност аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо!
Хората се страхуват от онзи, който познава себе си. Той излъчва някаква сила, притежава аура магнетизъм, харизматичност, която изважда младите хора от затвора на традицията. Раз, два, раз, двa... парите и властта ни вкарват в месомелачката… Злоба, ненавист, жестокост, болка! Във всичките си разновидности и местоположения.

Сам трябва да избираш пътя, по който да поемеш. Това те прави свободен. Без свобода човек би се превърнал в безлично същество.

Сама идвам и сама ще си отида. Идвам, за да опозная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими. Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.  

Гледам света отвисоко, с освободени очи... Животът и времето са като река, никога не може да докоснеш една и съща капка два пъти, защото капката, която минава покрай тебе, няма да дойде отново.

Наслаждавай се на всеки миг от живота, той няма да се повтори никога. Щастието, още един важен екзистенциален проблем е може би целта, към която всеки се стреми. Защото, ако намериш истинското щастие, значи си намерил и смисъла на своето съществуване. А щастието може да се открие в осъзнатата свобода и любовта. Онази, неземната любов, която те кара да се чувстваш жив...

Не ми е скучно. Влизам в някакво барче. През прозореца се вижда щастлива двойка. Нещо си говорят. Стиснати за ръце, опиянени от мига. Радвам им се… има и щастливи хора. Ще нарисувам нещо такова,  импресионистично… с дъжд и страст. Когато стичащата се капка по носа на единия и щастливите сълзи на другия си шептят нежно и кроят планове за бъдещето…

Щастлив е онзи, които се е научил да се възхищава, а не да завижда, да следва, но да не подражава. Да бъде човек и нищо човешко да не му е чуждо. Свободата е промяна и начин на живот в целия свят!

 

 

 

 

 

 

Златка Георгиева

 

 

Ако можех

 

1. Ако можех само,

света да променя,

нямаше да вярвам сляпо,

а щастието си, със сериозни хора да деля.

 

2. Ако можех да бъда, вечно тук,

къща от мечти бих си сътворила.

В нея само надежда ще има,

и за болест и тъга, няма да пиша слова.

 

3. Ако исках времето си , повече да споделя,

щях всекидневно да ридая – така ми идва музата,

но не щастлива съм и на теб,

всичката радост дължа, с теб искам да съм до края.

 

4. С теб искам всичко да споделя,

света да променя,

към по-добро и оценено,

щастието е истинско, щом с любов е споделено.

 

 

 

 

Ива Цветанова

 

 

ПРОМЕНИ СВЕТА 2021

 

Въпреки че голяма част от хората желаят световен мир и се стремят да го постигнат, аз не се боря за такова нещо, защото знам, че е невъзможно. Затова моята идея за промяна се крие в стремежа за “зелен живот”.

Тъй като последствията от замърсяването се отразяват не само на животните и растенията, но и на нас - хората, вярвам, че екологичния начин на живот и пестенето на енергия ще донесат много ползи на нас и на околната среда. Поради тази причина моята мечта е да стана архитект - за да мога да създавам “по-зелени” сгради и не само. Ако се промени цялостната структура на градовете към природосъобразното, ще може да помогнем на флората и фауната, а и ще се спестят много пари за ток и вода. Добра идея, която може да се осъществи, е премахването на сивите контейнери и смяната им с тези за рециклиране.

Също така би било полезно да има пунктове във всеки един магазин за предаване на стъклени или пластмасови бутилки. В тях срещу предаване на стъкло или пластмаса може да се дават пари. По този начин хората ще имат стимул да рециклират.

Освен това, трябва да има екополиция, която да следи за изхвърлянето на боклуците на предназначените за това места. Представете си свят без мръсотия, фасове и слънчогледови семки по пода. Невероятно би било, нали? Би било полезно също и монтирането на сензори за движение във всеки дом, за да може лампите да светят само тогава, когато има нужда. Подобни сензори може да се поставят и на душовете и мивките. Така ще спестим много електроенергия и вода.

Въпреки всички тези идеи промяната ще дойде от мотивирани хора, които разбират сериозността на този проблем. Затова светът ще се промени, ако променим нашия характер и от консуматори и вредители за планетата ни се превърнем в приятели и спасители.

Може би началото на промяната ще дойде от различното възпитаване на нашите деца, защото ако хората се научат от малки, че трябва да се грижат за околната среда, а не да я унищожават, като възрастни ще са способни да измислят хиляди варианти за предпазването на цивилизацията ни от самоунищожение.

Както едно засадено дръвче няма как да образува цяла гора, така и един човек не може сам да превърне света в по-добро място, нужни са хиляди да повярват, че промяната е възможна.

 

 

 

Иван Георгиев

 

 

Урок

 

Любо Донев отскоро се бе впуснал в учителското поприще. Още от малък мечтаеше за тази професия и най-накрая тя бе факт. Завърши университета с отличие и имаше късмета веднага да бъде назначен на работа. Преподаваше по български език и литература в едно малко селце.

Той беше двайсетгодишен младеж, строен и слаб, със светла коса и сини очи. Още щом го видяха, децата се влюбиха в него. Интелигентен и честен, изпълнен с хуманни ценности, той умело влезе под кожата им. Те го харесваха, понеже бе близко до възрастта им, от една страна, а от друга, защото ги разбираше. Какво му трябва всъщност на едно дете в тийнейджърска възраст – да бъде чуто, разбрано и поощрявано при необходимост. А г-н Донев правеше това от сърце.

Когато влезеше в час, децата го обсипваха с внимание и въпроси: „Как сте, господине?“, „Това така добре ли е?“, „Мога ли и аз?“ – бяха само час от тях. Това беше така, понеже учителят предаваше нещата интересно и по достъпен начин. Влизаше с цялата си душа в урока и разказваше увлекателно.

Имаше един ученик от седми клас, с когото обаче не намираше общ език. По-скоро ученикът не искаше да го намери. Донев се опитваше по всевъзможни начини да повлияе на поведението му, но всички те удряха на камък.

Веднъж в часа по литература се стигна до голям конфликт. Петър играеше на телефона си. Господинът спокойно поде:

—  Петьо, може ли да отговориш на този въпрос?

—  Кʹво? – озадачено попита момчето.

—  Казах, че може да отговориш на въпроса, който зададох? — повтори Донев.

—  Не съм чул!

—  А защо?

—  Ми, щото не искам!

—  С общи усилия ще отговорим, хайде. Аз ще ти помогна!

—  Казах, че не искам! — категоричен бе Петър.

Директорът тъкмо минаваше по коридора и дочу разговора. Почука на вратата и влезе в класната стая.

—  Какво става тук? — попита той. — Какви са тези викове?

Настъпи мълчание. Господин Донев обясни, че коментират нещо, но децата се намесиха и разказаха какво се бе случило.

—  Петре, в кабинета ми! — ядосано заповяда директорът.

Момчето стана и докато минаваше покрай учителя, го изгледа заплашително, заканвайки му се само с поглед.

От този ден дисциплината му се влоши още повече. Не внимаваше в часа, редовно закъсняваше и идваше без домашни, заяждаше се със съучениците си. Учителят се опитваше да му помогне, но нещата не се получаваха. Въпреки това той не ощети Петър в оценките, нито промени поведението си към него – напротив, дори се отнасяше с по-голямо разбиране.

Случи се така, че на годишния изпит по литература квестор бе Донев. Децата изпълниха задачите си, тъй като бяха полагали усилия през годината и упражненията им изглеждаха лесни. Остана само Петър. Той предаде работата си навъсено. Навъсено и излезе. „Сега ме остави да повтарям. Няма кога да е! “ – помисли си той.

През следващата седмица излязоха резултатите. Всички получиха работите си и по лицата им засияха усмивки на задоволство.

—  Петър Василев! — чу името си седмокласникът.

—  Аз! — отвърна той и се запъти да вземе листа си.

—  Добър? — смаяно погледна учителя той.

—  Да, имаш четворка! — отвърна Донев. — Не си доволен ли?

Разговорът приключи.

На следващия ден бе раздаването на свидетелствата. Утрото бе прохладно. Майските облаци ту закриваха срамежливото слънце, ту го изтикваха напред. Училищният двор светеше от чистота и приветливо подканяше своите гости. Детски смях ехтеше от всички страни.

Първи под цветната арка преминаха отличниците, а след това и всички останали. След края на тържеството Петьо беше все така мълчалив. Всички си тръгнаха и дворът запустя отново.

—  Аз, такова… — позапъна се той.

—  Какво има, Петьо? — попита го Донев.

—  Благодаря ви! — отвърна момчето.

След това с поглед, сведен надолу, побягна със сълзи на очите си.

Поздрави, Иван!

 

 

 

 

 

 

Ивет Евдокимова

 

Изборът

Затвори очи и помечтай...

Виж чистото синьо небе.
Виж усмивките по лицата на хората.
Усети обичта, която те обгръща.
Усети нежната ласка на вятъра.
Чуй песента на птичките.
Чуй гласа на надеждата.
Вкуси сладостта на честността.
Вкуси мекотата на милата дума.
Вдъхни топлината, която те заобикаля.
Вдъхни блажената свобода.

Отвори очи и помълчи...

Виж тъмните мрачни облаци.
Виж тъгата по лицата на хората.
Усети омразата, която те изпълва.
Усети студенината на вихрушката.
Чуй грякането на гарвана.
Чуй грохота на отчаянието.
Вкуси горчивината на лъжата.
Вкуси отровата на лошата дума.
Вдъхни мрака, който те обгражда.
Вдъхни жадуваната свобода.
Колко още ще живееш в тази заблуда?
Колко още ще се примиряваш?
Докога ще мечтаеш със затворени очи?
Докога ще се криеш в сенките?

Затвори очи и заспи
ИЛИ
отвори очи и се събуди.

 

Илия Левков

 

 

                     Писмо до Дядо Коледа

 

„Скъпи Дядо Коледа... “...

Малкото момченце побърза да довърши писмото си до белобрадия старец, защото вече минаваше четири следобед и скоро пощенската станция щеше да затвори.

Навън беше станало доста студено, а от небето като балерини се стелеха малки и бели снежинки. Все пак беше обичайно за това време от годината. Нали е декември и скоро ще настъпи астрономическата зима. Момченцето бързо сложи писмото си в плик, запечата го и го надписа, а след това си наметна шала, който покойната му вече баба, беше оплела, облече си овехтялото кожухче, което остана спомен от баща му, обу се и излезе. Той му го бе купил още на петата година, дни преди смъртта си и макар сега да му беше станало малко, то нямаше какво друго да облече.

-Леле, забравих да кажа чао на мама преди да изляза. Но не, няма да се връщам, защото пощата може скоро да затвори, а и тя няма да ми се разсърди. – отговори си наум момченцето.

Отнякъде се появи студен вятър и времето все повече напомни за себе си. Момченцето стискаше здраво писъмцето в премръзналите си ръце и с бавни крачки вървеше към пощата. Тя се намираше накрая на следващата улица и след това веднага в дясно. Случайни минувачи, които се разминаваха с малкото момченце го заприказваха, като се опитваха да узнаят къде е тръгнал в този декемврийски студен следобед.

-Бързам, много бързам отговаряше то. Бързам да пусна писмото си до Дядо Коледа и то преди пощата да затвори, че да може то да отпътува към него.

Малко преди да завие за пощата, точно накрая на следващата улица, то забеляза, че неволно е изпуснало писмото си и се върна да го търси. Търси го навсякъде, по тази, а и по неговата улица, но така и не го намери. Отчаяно и премръзнало, малкото момченце се прибра вкъщи. Когато отвори входната врата, звездата, която стоеше най-отгоре на украсената елха проблясна от светлината на уличната лампа, която се прокрадва през малкото прозорче. В следващия момент, то съзря майка си, която четейки книга пред запалената камина, току-що си беше отишла и нейната звезда беше изгряла на небосвода.  Малкото момченце се сгуши в нея и зарида.

Случайно минавайки точно оттам, когато се връщах от работа и бързах да се прибера при моята майка, забелязах малко писмо в снега. Когато взех писмото и го отворих, вътре прочетох следното:

Скъпи Дядо Коледа,

Аз и много слушах, но и малко, за това тази година не ми донасяй нищо, но моля те и нищо повече не ми взимай.

Поздрави, Сашко!

Но вече беше твърде късно, защото писмото така и не стигна до белобрадия старец, а Господ вече бе прибрал майката на Сашко при себе си.

 

 

 

 

ЙОРДАНКА РАДЕВА

 

 

МОЯТ СВЯТ

 

Моят свят е със мирис на орехова шума
и есенно опъстрен с шепот на мистрал.
Пеят в буките му птици, милно думат
в трели нежни за любов пред свят олтар.

В шепите ми сбрани мидени черупки,
а във раковини шепот на вълни и бряг.
По пясъка му стъпки две до други две
се следват и ме връщат до бащиния праг.

И всяка нощ сънувам оня свят познат,
в който съм щастлива- моя пъпна връв.
Някога оттам аз тръгнах, сякаш на крила
понесена, за двама нов свят да изградя.

Сега съм със есен във косите, ала нося
все още във душата миг младежки плам.
Земи незнайни още отвъд хоризонта
да обхождам, но да обичам своята земя.

Моят свят е оня, дето пазя във сърцето,
обичта ми- пламък от скътана у мене жар.
Ще се превърна в нестинарка, ако трябва,
в птица или във перце вълшебно, ала пак

докато още дишам, аз ще те обичам мой
единствен и вълшебно-ненагледен свят.

 

 

 

 

ВРЕМЕТО

 

 

 

И в своето мълчание

времето разказва приказки.

За някога.

Реални.

Фантастични.

Далечни и близки.

С вятърни мелници

и неми пустини,

над които вятърът,

пустинник ненаказан,

който се крие

в очакването на някого.

Времето...

В препълнени шепи

крие болка, надежда.

И денят,

и нощта,

които се дебнат

по пътя си,

без възможност за среща.

И в своето мълчание

времето тайнства разплита,

приютило съдби и очи,

които по някого са плакали.

Искрица надежда

разпалва огньове
за свят и копнежи,

а после по криле на калинка

рисува мечти

и ги изпраща

с обич към някого.

Забравило зима.

И студ.

И как леденеят ръцете.

И как злото загнива.

Сега помни само доброто
и как като от зрънце покълва
за двама светът ни.

В сърцето.

С времето.

Което още разказва

някому своите приказки.
За моя свят.
И твоя свят.
В който се срещаме.
Мечтите си сбъднали.

 

 

 

Калин Баев

 

 

Днес съм си поставил за задача

света около мен да променя

и на вечните скептици да покажа,

че във всичко се намира красота!

 

Лесно е – ушите си запушвам

за обиди и подмятания злостни,

мислите си на секундата изключвам

за хора мрънкащи, криви, ядосани…

 

И светът се променя внезапно –

сякаш с копче превключвам канала,

и от мястото тъй неприятно

се прехвърлям на друга програма!

 

Там няма лица умърлушени,

няма погледи мрачни, отровни,

защото хората там са научени

да си помагат, да бъдат свободни…!

 

Не е трудно, опитай и ти –

дребен жест, усмивка, внимание…

Парченце добро на някой дари,

но помни – направи го с желание!

 

Недей да бъдеш добър по принуда –

понеже някой е казал така,

а с единствена цел и подбуда,

че така се променя света!

 

 

 

 

Карамфила Симеонова

 

 

Промени света!

 

, , "Твърде късно е да променя нещо! " Трудно е да си представим колко хора живеят живота си с този девиз на задънена улица, криейки се зад него като знаме, зад което има душевна болка, копнеж и потиснати желания. И това е просто мързел, страх от промяна и липса на ВЯРА. Никога не е твърде късно! - Владимир Чеповой. ‘‘ Наистина никога не е късно. С желание можеш да построиш замък със стаи, пълни с осъществени мечти. Живеем в дигателен век, изпълнен с милиарди проспериращи умове. Информацията, идеите, талантите, шегите, начина ни на живот, могат да се разпространяват из целия свят за секунди. Имаме различни видове постижения, благодарение на интернет. И всичко, което сме постигнали е станало реалност, благодарение на умовете ни, на мечтите ни, защото всичко тръгва от една идея, и една мечта, и става реалност с желание, и борба.

 Да промениш света никога не е било по-лесно и изпълнимо. Преди сто години, че и повече хората не са разполагали с днешните технологии. Но по цялата ни богата и красива история за развитие, можем да забележим колко сме променени днес. Ако всеки е използвал фразата , , не мога‘‘ , днес със сигурност нямаше да сме това, което сме. Колко много е постигнато, само с предаването на една идея, от уста на уста. Всяка промяна сега е много по-лесно усъществима, благодарение на социалните мрежи и всички медиини платформи. Имало е всякакви кампании и идеи за промяна. Осъществявали са се протести, свързани с небинарността, създавани са дарителски кампании за хора с различни нужди, има конкурси за подпомагане на деца, че и възрастни, с различни таланти, всяка година се провеждат различни кампании, свързани със екологията и здравословния живот на планетата. И всичко това са стъпки към промяната, осуществени от хора с дух и желание.

 Проблемите, които имаме, но можем да оправим са много. Глад, мизерия, бездомни хора и животни, ценностен, и морален упадък, безгласностност на значимото, и интерес към неетичното поведение (простотия).  Всичко може да се оправи, но все пак трябва да се тръгне от някъде. , , Ти бъди промяната, която искаш да видиш на Земята! ‘‘ (Махатма Ганди) Промяната тръгва от теб, от мен, от нас. В днешни дни начинът ни на мислене играе съществена роля във всяка една област. Срещам доста хора, които главно мислят само и единствено за себе си. Постоянно повтарят, че нищо не може да се промени, че обществото няма власт да промени ситуацията в страната ни и проблемите, които изредих по-горе. Освен мързелът, бездействието, примирието и думите , , не мога‘‘, преобладава, и прехвърлянето на отговорност, и вина върху държавата, и управлението ни.  Живеем в свят на демокрация, което означава, че гласът ни трябва да се чува. Съответно с гласа си, с волята си, с обединяване на умовете и силите ни, имаме възможността да променим всичко. Според мен за да променим света си, първо трябва да променим светогледа си. Ако спрем да мислим, че не можем и бъде по-състрадателни, вместо да сме алчни, и да мислим само за себе си, всичко ще започва да се нарежда, едно по едно.  За глада, мизерията, бездомниците, съм чувала доста грозни мнения. Главно: , , Ако има кой да помогне на мен, би било добре‘‘ или , , Те на мен нищо не ми дават‘‘. Някак си се научихме само да искаме, без да даваме нещо от себе си, постоянно да се оплакваме колко сме зле, но не можем да се поставим на чуждото място и да помогнем, а с това да се замислим, колко сме добре всъщност. Даваме толкова много пари в зоомагазините за кучета и котки, а по улиците скитат и умират стотици. Не е трудно да си приберем някое, да го заведем на ветеринар и да споделим щастието си заедно с него. Изхвърляме толкова много храна на боклука, когато можем да я дадем на бедните животни, чиито сърца са по-големи от нашите. С начина си на мислене малко, по малко започнахме да убиваме традициите си, да унищожаваме корените си, да подкрепяме, така наречената простотия и да нападаме с подигравки хората с потенциал и интелект, което убива и самите тях. А след това всеки коментар как нямаме традиции, колко сме назад в образованието и постиженията и се радваме, когато някой постигне нещо голямо, но и това се забравя след време. В крайна сметка промяната се крие в нас. Винаги можем да се обединим и чрез интернет хора от целия свят да обменяме мислите, и идеите си за промяна, вместо да повтаряме, колко е невъзможно. Начина ни на мислене и възприемане на средата в която живеем може да промени света, ако си обърнем достатъчно внимание и обединим силите, възможностите, мечтите и идеите си.

 Да промениш света в един технологичен и демократичен свят не е трудно. Единственото което е нужно да се направи е да се помисли, това също не е трудно дарени сме с мозъци, които могат да ни помогнат да променим редица от нещата, които ни смущават и ни пречат да се гордеем със себе си и нацията си.

 

 

 

Красимир Бачков

 

 

МОРЕТООООО…. !

 

   Обичам морето! Мога да стоя на брега цял ден, загледана във водата, заслушана в лекия плясък на вълните и няма да ми омръзне. Като съм до него, светът сякаш става красив и почти съвършен.

  Живеех на повече от сто километра от морския бряг и чак като навърших десет години,  видях морето за пръв път. Това ми беше подарък за рождения ден. Съседът чичо Тони е шофьор на камион. Разнася млечни продукти по различни градове. Той е шишкав и винаги се шегува. Онази сутрин мама ме изпращаше на магазина, да купя малка торта за рождения си ден. Като разбра, че празнувам, чичо Тони запита:

-     Светле кажи, какъв подарък най-много искаш за рожденият ден?

Без да се замисля, отвърнах:

-     Да видя морето!

Съседът облещи очи и този път запита мама:

-     Минке, наистина ли не си водила детето на море?

Мама сведе глава, без да отговори. Парите, които изкарваше като шивачка едва стигаха за храна, ток, вода и наем за паянтовата къщурка, в която живеехме. Чичо Тони вдигна показалец към небето и се усмихна:

-     Бог си знае работата! Днес зареждам магазини във Варна и областта. Мога да заведа Светлето на плажа, а аз да си върша работата! Като приключа, ще мина да я прибера и се връщаме! Става ли така?

Мама стисна длани една в друга и умолително ме изгледа:

-     Нямаш бански и ме е страх, да останеш самичка там!

Сълзите в очите ми напираха и тъй бързо започнаха да се изливат, че чичо Тони ме хвана за ръката и рече:

-     Я не скършвай хатъра на детето! Посред бял ден, сред стотици хора наоколо, какво има да я мислиш?

Мама колебливо кимна и заръча да се пазя. Аз обещах да съм послушна и хукнах към спрелия наблизо камион. След два часа пътуване, чичо Тони спря в морския град пред един магазин за дрехи. Без много да избира, ми купи светло син бански на бели точки и подкара към плажа на Аспарухово. Спря до самия пясък, взе хавлията, закачена в кабината на камиона и ми я подаде. После отвори кутията със сандвичи, които бе приготвила жена му и ми сложи два в ръцете. Отиде до близкото кафене и се върна с една запотена от студ лимонада.

-     Хайде сега скачай, че нямам много време! Следобед, към три - четири ще мина да те прибера! Във водата ще влизаш само до коленете, че не можеш да плуваш!

Той ми смигна приятелски и подкара камиона по своите си работи. В една кабинка на плажа си облякох банския и приближих до морето. Застлах хавлията на пясъка и седнах. Слънцето играеше по водата и хвърляше сини и зелени стрелички наоколо. Край мен хората се къпеха, разговаряха и почиваха, но аз изобщо не ги забелязвах. Не можех да сваля очи от безкрайната вода пред погледа ми, която като живо същество дишаше, вълнуваше се и сякаш нещо ми говореше. Заслушах се в шепота на вълните. Беше прекрасно!

 Късно след обед чичо Тони ме намери седнала на същото място, без дори да съм си намокрила краката. Сандвичите си стояха недокоснати, а лимонадата се бе вече стоплила. Той ме хвана за ръка и ме повлече към водата:

-     Хайде да се къпем, че изгорях от жега днес!

Никога не бях изпитвала такова удоволствие, защото дотогава се къпехме с мама у дома в едно ламаринено корито. Когато зеленикавата вода обгърна тялото ми разбрах, че каквото и да става занапред, ще направя всичко възможно, да живея на брега на морето…. . !

  Вече съм на тридесет и две, стоя на същия плаж, облечена в син бански и заслушана в тихия плясък на вълните. Струва ми се, че нищо не се е променило, но не е така! Миналата година си отиде мама, а два месеца по-късно и чичо Тони. Тогава се преместих във Варна. Живея на квартира в една таванска стая и през прозореца ми надничат гларусите. Работя в един магазин като касиерка, а щом свърша работа, идвам на плажа. Сега е топло, но независимо от сезона, се чувствам прекрасно тук, на брега. Понякога до мен сяда едно малко чернокожо момиченце, с бухнала на дребни масури коса. Единият крак на детето е по-тънък и къс от другия. Има някаква болест, но не обича да говори за нея. Казва се Мили и нейният български е по-чист дори от моя. Тя също като мен обича да стои и да гледа морето. Случва се да сложи малката си нежна ръчичка върху моята. Тогава чувствам света край нас по-добър. На алеята зад плажа стои възрастна жена, вероятно бабата на Мили и чака детето до една инвалидна количка. С нея само си кимваме за поздрав. До сега не сме разговаряли, затова когато приближавам, тя ме гледа с тревога в очите. Изваждам малък плик от чантата си и го подавам на жената:

-     Спестила съм нещичко тук! Вземете го за Мили! Сигурно събирате пари за лечение, нали?

Жената преглъща с усилие и свежда глава, за да не се виждат сълзите в очите и. Моите жалки, хиляда лева едва ли ще и решат проблемите, но ги давам от сърце. Тя ги взема и приближава до мен. Прегръща ме внимателно и тихо казва:

-     Благодаря! Вие ни помагате, а не ни познавате! Защо? Кой ви кара?

Обръщам поглед към водата. Там, на пясъка седи Мили и е вдигнала малката си ръчица за поздрав. Пръстчетата и отдолу са почти бели, почти като зъбките и. Отвръщам тихо първото нещо, което ми идва отвътре:

-     Морето! Моретоооооо…. . !

  

 

 

 

 

Кристина Палазова

 

 

Белият лист

Пандемията дойде съвсем навреме в живота на Калина. Когато остана затворена със семейството си в малкия им апартамент, тя въздъхна с облекчение. Сякаш бе чакала именно този момент, за да чуе какво й нашепва онзи вътрешен глас, с който отдавна не бе разговаряла. Нямаше и кога от непрестанното бързане, работа и грижи по малките й деца. Колелото я повличаше и тя се впускаше в бесния ритъм на ежедневието. А Времето присядаше тихо до леглото й вечер. Опитваше се да й подскаже, че се е отклонила от пътя си, но тя не го чуваше. До този момент. Дните на изолация се редяха един след друг, а Калина нареждаше пъзеловите парченца на душата си. Вече не подвикваше припряно на децата си да побързат, играеше с тях, четеше им приказки, правеха лакомства и много се смееха. Хубавите моменти вървяха с новините за многото покосени от вируса хора. Калина бе на няколко погребения, на които присъстваха малцина, поради страха от вируса. През времето, през което мнозина загубиха битката с вируса, Калина бе благодарна за всеки ден, който й бе подарен. Тя мислеше за дните си, като за бели листа, на които има шанса да пише, за разлика от тези, чиято мисия тук на Земята бе приключила.

- Отговорността какво пишем върху листата е само наша! - размишляваше тя. Струваше й се, че вирусът като с нож разсичаше живота й на преди и сега. Сякаш не бе живяла до този момент, а усещаше, че и предстоят много и все важни неща да свърши. Кога точно започна да разговаря с Времето, тя не помнеше. Калина долавяше полъха и мислите му. А то сладкодумно й редеше истории за нейните прадеди. Калина разбра, че пра пра пра дядо й Ангел някога е построил църква в бабиното й родопско село, която кръстил „Арахангел Михаил“. По преди пък в една от стаите на къщата си направил училище. В първата черква в родопското селце, дето живеел, изградил предверието, докарал от гръцко и първата камбана.

И заблестя в Калина една светлинка, изпървом едва мъждукаше, а после се разгоря буйно и освети навред всичко. Разказваше на децата си за делата на техните прадеди, събираше родови истории, проучваше разклоненията на нейния род-Каишевия. Времето й беше съюзник. Една вечер то доведе при Калина и душата на любимата й баба родопчанка. Спомни си тя за съборите, за хората, за усещанията. Двете души се докоснаха, а баба й Катерина й предаде и от нейния огън и сила, та Калина стана по-уверена в делото си.

В деня на Илинденско-преображенското въстание, когато всички в родопското село се събират от близо и далеч, организира родова среща. Не беше лесно, но Времето й помогна, та близките й се „разтожиха“. Не можеха да се „нагльодат“ един други. Старите разказваха, младите слушаха. Отнякъде звучеше „Бела съм, бела юначе“-любимата песен на баба й. Вечерта я сънува. Усмихваше й се. А Калина усещаше, че е на прав път и стъпваше все по-уверено.

Колкото повече младата жена се свързваше с миналото, толкова повече отговори намираше в настоящето. Не знаеше как се случва, но осъзна, че всичко с невидими нишки бе оплетено. Сякаш предците й и вляха живителни сили, и тя усети, че искат да говорят чрез нея. Така започна да пише Калина. Някакъв невидим бент се бе скъсал и думите сами напираха да излязат – пъстри, многолики и прекрасни. Често бяха на родопски диалект, нищо че Калина бе градско чедо. Така белият лист на Калина всеки ден се запълваше с приказни истории, които тя четеше на деца, приятели и близки.

Предците й сякаш ликуваха, че вече не тънат в забвение. У децата си Калина пося семенцата на родолюбието, а всички останали ставаха по-светли и осъзнати, когато се докосваха до нея. Тя пишеше и говореше с такъв плам, че не остана човек, който да не запали свой огън от нейния.

А Времето пак присядаше често до нея и си говореха до късна доба. Една вечер в съня й прошепна:

- Мисията ти е да бъдеш мост между твоите предци и потомците ти!

На сутринта Калина се събуди усмихната и мислено благодари на Вселената за белия лист, нейния лист...

 

 

 

 

 

 

Лъчезар Йорданов

 

 

ЩЕ ГО БЪДЕ ЛИ?

 

      Човешкият свят – една хилядолетна история, събрала в себе си открития, монументи, войни, робства, революции и един огромен тласък към развитието… Развитие, което днес повече пречи, отколкото помага.

      Всяка промяна на тази планета е дошла от човек или от група хора, които сами или обединени са отделили от времето си, напрегнали са мозъците си, борили са се, убеждавали са другите и са постигали целите си в името на развитието. Със своите изобретения са помагали на хората, предпазвали са ги от болести, показвали са им, че светът е много повече от това което виждат, открехвали са душите им към изкуство и са ги правели по-добри. Днес всичко това е много по-различно, изкривено и извратено – нещо много характерно за ХХI век.

      Самите хора днес са извратени, робуващи на неживото, живеещи в една дигитална реалност и забравили къде точно се намират. Намираме се на планетата Земя – домът, който ни е създал, приютил и отгледал, приличащ на кош за боклук, пълен с опаковки, фасове, отровни газове, радиоактивни елементи и още куп други замърсители. Със своята извратеност, ние живеем буквално в кош за боклук. Излизаме на терасата, въздухът има неприятен мирис, а вятърът през нощта е разпилял поредната доза опаковки за хляб, пластмасови шишенца и найлонови торбички. Най-жалкото е, че всичко това не прави впечатление на никого, даже напротив всеки ден продължават да се изхвърлят тонове отпадъци на територията на нашата планета.

      Затънал физически в боклуци, но и душевно човекът продължава да се самозалъгва. Промяната, състояща се в създаването на смартфони, компютри и онлайн приложения е поробила човешките души. Цялата лъжлива информация е изпила мозъците на мнозинството и те са забравили,   че тук някъде има дърво, под чийто ствол можеш да поседнеш, че има планина, даряваща спокойствие, че има и хора, които ще те изслушат и ще ти помогнат. Хората не искат да променят самите себе си вътрешно! Как се очаква това да стане външно? Родителите не се интересуват от живота и постиженията на децата си. Самите деца пък се самозалъгват и правят грешка след грешка, защото няма кой да им покаже кое е правилно и кое не. Светът се е превърнал в една измамлива реалност, пълна с нещастни хора, които не знаят какво да направят. Не могат да си харесат книга, не могат да намерят удоволствие в нищо и най-страшното е, че не знаят какво да кажат в един разговор. Зомбита, за които дните са часове, а часовете – минути, които чакат да изтекат. Живот, превърнал се в едно броене, измама и отрова. Всичко това контролирано от едни хартийки, в най-различни цветове – парите. В името на тези листчета, почти всеки човек губи същността на живота си. На българските левове стоят портретите на Алеко Константинов, Стефан Стамболов, Пенчо Славейков, Паисий Хилендарски и др. Сигурен съм, че днес те ще се срамуват, виждайки образа си на поредното нещо, умно измислено от човека, за обмен, но превърнало се в нещо извратено.

      Хората се делят на песимисти, оптимисти и реалисти. Песимистите, които са преобладаващи, постоянно мрънкат, но нищо не правят. Чува се „Това трябва да бъде…“. Да, но то не е така. Не е идеално. Промени го! Но, не, никой не го променя. Единственото нещо, което се случва е да се кажат едни думи, оставащи някъде там в пространството. Оптимистите се самозалъгват, че промяната е около нас, че ако днес нещата не са наред, то утре ще са. Отново думи, без действия. Светът е доказал, че без действия нищо не се случва. Остават единствено реалистите, които виждат нещата такива каквито са. Единствено те се опитват да променят нещо, но човешката история е доказала, че промяна от пет човека не се прави, а в свят с почти осем милиарда души за промяната са нужни много.

      Всичко зависи от мен, теб и всеки друг. Може да започнем с малко, но за да поправим грешките си трябва много. Може би не сме достатъчно дорасли все още, за да се обединим в името на една по-добра промяна, но бъдещето е непредсказуемо. Нека започнем да го правим по-добро, от днес!

 

--

"Започва Път от моя праг —
безкраен, обграден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам"

I believe!

Мария Гюзелева

 

 

ПРОМЕНИ СВЕТА 2021

 

Пред компютъра съм. Светът е залят от фейк новини, от Пандемия, от лоши вести...

Опитвам се да мисля.

Илинден. Лято е...

Запалвам свещица. Нося снимка на Лятото в левия си джоб на дамската си чантичка и минавам през Градеца.

... Връщам Миналото.

Сещам се за Баба, за Дядо, за братовчеди и лели... За всички...

Опитвам се и да се сетя как мога да Променя Света.

Но не ми хрумва нищо.

... Но все пак мога да го променя, нали?!

Като спра да гледам постоянно телевизия, мога да намаля от сметката за тока; като започна да нося старите си дрехи, мога да оставя за останалите; като пестя от Водата, ще има и за другите; мога да купувам по-малко храна и да не правя толкова смет...

Мога да извадя старите снимки и да се потопя отново в Миналото.

... Да отида до Музея или да предприема екскурзия до Карлово, Калофер, Сопот и да се докосна до Светините Български...

... Да посадя едно цвете в саксия на прозореца или да полея Кактуса на Братовчедката, докато тя е на Море.

... Мога да снимам Залеза; да снимам Изгрева; да потопя пръст в прозрачното Мастило на Реката и надвечер да се смея до припадък на играта на водните кончета...

... Мога...

А „мога” и да оставя Нещо дребно на света...

... след девет месеца то ще проплаче... и ще поеме първи дъх и после първия Изгрев в живота си...

Мога...

... Но сега е Юли. Горещина... Следобед. Отпуска.

... На старото кресло на Баба се е търкулнала сватбената й халка, докато чистих вчера.

Сега я намерих...

И промених себе си още веднъж...

... И ето... тя грее на пръста ми за миг...

Хайде, Бабо! Нека да поиграеш с кометите на Сляпа Баба и от Отвъд както някога с мене!

Нали ти ме направи каквато съм...

Завинаги твоя: Внучка

 

 

 

 

Мария Станкова

 

 

21 век

 

Някои думи бързо се казаха и изчезнаха,

а толкова красиво и примамливо изглеждаха,

но за жалост други неща последваха...

Нищо не е хубаво искреността погребаха.

 

Лицемерието и алчността хората завладяха,

ценностите, морала и човещината излетяха.

Бабите и дядовците добре си поживяха,

но за жалост заедно с тях и добродетелите остаряха.

 

Още вярвам като в приказка, че нещо ще се промени

и ще станат отново модерни, вместо да се ламти за пари.

Защото няма значение нищо, ако накрая сме сами 

и семейното огнище само за тебе гори.

 

 

 

 

Никол Иванова 1

 

 

Верен страж

За трудните уроци, които ни водят към мъдростта…

 

Бъди човек със сянка,

а не безплътна сянка със човек!

 

На всеки четири години Луната се обръща към Земята. Но тя се обръща към едно специално място. Обръща се към едно отдавна забравено от Бога място, къща оставена на произвола на съдбата- навътре в гората,  където животът е спрял.  Растения и животни живеят в хармония. Никой не пречи на никого и никога нищо не се случва. Освен на този специален ден от четвъртата година. И ето - Луната се обръща с усмивка на уста. И поглежда надолу към градината, забравена от хората извън гората. Безкрайната тишина вече я нямаше в запустялата къща. …Макар че не бяха влизали хора от много години, за да се върне детският глъч в градината и в голямата къща. Там беше тихо освен в тази нощ.  Луната ги погледна и изведнъж нещо помръдна. Там долу, от под клоните на едно дърво...

Събуди се първото цвете- глухарчето.  Прозя се и се огледа на ляво и на дясно, малко сънливо. Всичко беше започнало да се събужда. И изведнъж тишината се превърна в радостен глъч. Цялата гора слушаше и наблюдаваше как градината с цветя на отдавна починалата ми баба се събужда и разхубавява както преди. Всички цветя започнаха да излизат от местата си и да си говорят. А това глухарче гледаше и слушаше по-големите цветя. Слушаше историите им пълни с много радостни игри. За бабата в градината, която се е грижила за тях през годините, с толкова любов…. За нейните деца, които са изоставили къщата и как преди старицата да умре са идвали в нея всяка събота и всяка неделя. Докато цветята си спомняха за радостните малки деца, които стъпваха по студената почва и се любуваха на цветята в бабината градината, глухарчето влезе в къщата и започна да разглежда голите и празни въздишащи от самота стаи. Видя снимките по голямата зелена ракла, която седеше отстрани на леглото на бабата. И докато глухарчето се разхождало из къщата времето си отлетя като птиче през есента. Зазоряваше се. Слънцето срамежливо надничаше от хълма . Глухарчето от толкова лутане из къщата на бабата не можа да разбере кога неусетно се изниза нощта като зърна на стара броеница… В мига,  в който стигна до вратата на къщата слънцето изгря. Глухарчето остана в къщата на бабата побеляло и увяхнало. А неговите пухчета излетяха из цялата градина. От пухчетата на глухарчето се родиха още глухарчета- всяко от тях има по един негов спомен -от онази специална вечер. Едно помнело бабината къща, друго помнело снимките от зелената ракла, а трето помнело разговора с цветята в градината…

Слънцето напичаше меденорусите ми коси, сплетени на две тежки плитки-същинска зряла ръж, които тежко падаха връз бялата бродирана възглавница. Като че ли някой ме галеше по още сънените клепачи…

Подухна лек ветрец, носещ аромат на жарко лято и красиви детски спомени, вратата изскърца глухо и …един мокър , но изпълнен с любов език изми съня от лицето ми… Старото, вярно куче на баба! Още се мотаеше безцелно тук… А ние го мислехме за безследноизчезнал!

-Шаро, братле, как ме откри!  Боже, колко е хубаво! Мислехме те за изчезнал, къде се покри, приятелче …Толкова време те нямаше! ! !

Верен страж се оказа Шаро! Пазач на старата варосана къща на село, пазач на моите детски спомени. . От този ден Шаро вече е градско куче, верен страж на моето детство, който върна усмивката на лицето ми!

Четири лапи и едно вярно сърце! Чудесата ги носим вътре в нас! Те не се виждат с очите, а се усещам само със сърцето…

„Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните“

 

 

 

Никол Иванова 2

 

 

Дискриминацията не ни отива!

Дискриминацията в двадесет и първи век е често срещан глобален проблем при ученици и учители, различните раси и религии, жени и мъже и не само. Всеки човек е бил дискриминиран поне веднъж в живота си. Независимо дали ще е заради раса, цвят на кожата или религия, заради това че е по слаб или по дебел. Повече от хората са изпитвали натиска от насилието. Усетили са как тяхната надежда да правят това което обичат, като да танцуват и пеят ли дори да изразяват мнение. Но заради това че са с по-тъмен цвят на кожата, различна религия или са жени то тяхното желание бива смачкана, скъсана, сдъвкана и изплюта, като бавно умираща надежда. Дискриминацията е често срещан проблем при доста ученици. Те са критикувани заради това, че са различни, защото чувстваме че всичко различно е заплаха. Но то не е. Различното винаги е било добро. Но никога не сме го осъзнавали на време. Доста от великите художници са били дискриминирани заради това че правят нещо различно а не седят в рамка. Много хора преценяват че е по добре да си седят в скучната нормална среда защото ги е страх от новите неща. И от там идва и расизма.

Дискриминацията е проблем в световен мащаб като се има предвид че преди няколко години в арабските емирства позволиха на жените да правят друга дейност освен да чистят и да гледат деца. Би било хубаво в световен мащаб да спре тази комерсиална мисъл че жените са слабия пол.

Също расизма над хората и то не кои хора а хората с някакъв вид заболяване. Дискриминират хора като тези, които имат проблеми с говора и разбирането се наричат от обществото, , Бавно развиващи , , а те са просто хора на които им трябва повече помощ и подкрепа. А хората от негроидната раса са счетени за различни заради цвета на кожата им. Те също са хора и расизма над тях е много нелогичен, защото те не са различни. Те също дишат те също са хора и ходим с тях на една обща земя и дискриминацията към тях е по скоро страх от наша страна защо са малко по различни. Но и те са хора. Защото има хора, които са научени на това че щом не е с твоя цвят на кожата или не говори твоя език значи че различен, , Негоден за обществото" Както Майкъл Джексън казва в една негова много популярна песен-Men in the Mirror , , Take A Look At Yourself And Then Make A Change"- погледнете се и след това направи промяната. И аз го разбирам.

Преди да съдим другите хора трябва да погледнем себе си, защото перфектни хора няма. Всички сме равни независимо какви сме. Щом ти нямаш аз ще ти дам ако аз нямам ти ще ми дадеш. Важно е да осъзнаваме че хората са различни с различни интереси и желания.

В света и сега има много дискриминирани и това няма как да се промени, но се промени поне един това ще е начало. Нека заедно да се обединим и да извикаме силно, така, че да бъдем чути-, , Не на дискриминацията! Тя не ни отива! “

 

 

 

 

Никол Иванова 3

 

 

Щастливото семейство е ранен рай“

Семейство единствено число съществително име. Какво е това семейство. Хора с които живееш и общуваш, с които имаш кръвта връзка. Води се че това е семейството но не е така навсякъде. Семейството може да бъдат приятелите ни с които също общуваме. Да може да не живеем с тях ида не споделяме кръвна връзка но споделяме нещо друго наречено любов, разбиране и уважение. Неща които не се срещат под път и над път. Махатма Ганди беше казал , , Любовта никога не изиска, а само дава. Любовта само страда, не съжалява и не отмъщава. " То тогава щом любовта никога не изисква а само дава защо има семейства които изоставят. Те изоставят малак живот на прага на една врата а от тази врата има още толкова много врати. И както казва , , Любовта само страда не съжалява и не отмъщава. Но от любов хората убиват. Има много семейства от третия свят които умират от глад но умират заедно. И оценяват това което имат. Защото те обичат и разбират колко кратък е човешкия живот. Докато хората които имат привилегията да живея в едно развито общество, да имат покрив над главите си и храна на масата не осъзнават малките неща които оценяват хората от третия свят.

А ние не оценяваме това че сме живи. Защото някои хора днес не се събудиха. А други нямат привилегията да си имат семейство. Нямат щастието да почустват топлата майчина милувка да усетят бащината любов. Мога да кажа че оценявам какво имам. Не мога да кажа че имам много но не мога и да отрека че имам малко защото има моята майка и моя баща. Макар и далече от мен, те правят всичко за мен. И точно затова са заминали за да ми осигурят добро и хубаво бъдеще. Не мога да изкажа колко съм им им благодарна защото виждам през те не са го избрали но съдбата ги притиска. Всеки ден благодаря за това което имам защото някои го нямат и това си го припомням винаги кога седна на масата да вечерям и благодаря на бог че ме е дарил с тази храна на тази маса, когато се събудя, благодаря всеки ден че съм се събудила защото някой не се събуди, благодаря че съм здрава и че имам своето семейство.

Благодарна съм, че живея с баба и дядо и че винаги ме подкрепят независимо с какво ново нещо започвам да се занимавам те винаги са до мен и винаги ми напомнят че ще са до мен и ще ме подкрепят каквото и да става. Те са всичко за мен не мога да кажа че не ми липсват мама и татко но винаги знам, че ще съм с моето семейство независимо дали ще съм с тях или с баба и дядо те винаги ще са до мен. Те са ме облекли нахранили и са ми дали топло легло но не за последно място са ми дали тяхната любов. И съм щастлива че имам семейство.

"Всички щастливи семейства си приличат. Всяко нещастно семейство е нещастно по своему. " Казва големият Лев Толстой

Благодарна съм, че мога да се събудя сутрин в топлото легло и да видя баба, която ми казва добро утро.

Благодаря всеки ден, че имам тях, за мен те са целият ми свят!

 

      "Щастливото семейство е ранен рай. “

Джордж Бърнард Шоу

 

 

 

Никол Иванова 4

 

 

Шевицата

 

 

Моята риза- поля, гори, цветя е уловила

От горе тъй до долу нежна кат коприна,

Пълна със събори , тлаки и мегдани

случки тя ще ни разкаже И може много да покаже.

Пълни ми сърцето, топли ми дошата

И ми помага да намеря светлината в мрака…

 

 

 

Какво стана как всичко така се обърка. Защо изобщо се започна. До преди една годинина всичко беше добре. Тъкмо се бяхме оженили. Вдигнахме голяма сватба. Цялата рода беше там. Живеехме спокойно, синът ни тъкмо се беше родил. Всичко беше наред. Аз бях най-голямата щастливка, а мъжът ми беше мечта сякаш излязлъл от някоя легенда. Но както казваше баба ми навремето- всичко си има своя край. И този край идваше. Турците започнаха да превземат селото ни. С мъжът ми успяхме да избягаме и да отидем до Преслав да предопредим, за да се подготвят войните ни братя по оръжие. Мислихме си, че там сме в безопасност, но грешахме. Вечерта докато спяхме ни нападнаха. Първо нападнаха западната кула после и източната , мъжете отидоха да ни бранят и ни защитаваха всеотдайно и храбро. Успяха, защитиха и нас, и Преслав. Тръгнахме на север с мисълта, че ще успеем да избягаме от битката и да живеем мирно. Направихме си заслон навътре в гората. Една седмица живеехме и се криехме там. Хранехме се с каквото намерим и пиехме дъждовната вода. Но и това не продължи дълго. В столицата разбрали, че турците са превзели селото ни и селата около нашето и че са опитали да пленят Преслав. И изпратили въоражени войници, за да проверят горите дали не се крие някой в тях. Тогава те ни откриха и ни помогнаха. Заведоха ни в столицата. Приютихани в една юрта. Около нас имаше много ранени маже. Останалите юрти бяха пълни с хора избягали от турците в опит за превземане на селото. И там не седяхме дълго. Турците бяха превзели по голямата част от България .

Морето бушуваше също като сърцата на всички онези български мъже и жени, за които България бе роден дом свята майчица. Кипеше кръвта, кипеше и морето...

Говореше се, че ще извикат всички мъже да се бият за родината. И тогава се случи. Започнаха да навлизат в столицата. Мъжът ми взе един кон, качи мен и детето и каза да бягаме колкото се може по далеко. Някъде, където трудно щяха да ни всемат вярата и честта българска… Нямахме избор. Поехме по прашния път, зад нас оставаха китните селски дворове и цветни градинки, житата бяха налели класове и извити на две, сякаш бяха поели цялата болка и тежката участ на жътварките. Чуваше са само глух и сподавен писък на изплашени и прокудени деца. Нямаше я волната песен на сладкопойните български девойки. Слънцето печеше безмилостно, по прашните срещахме само някой закъснял пътник. Жътва е. Небето чернее. Бурята ще отнесе последните радостни и безметежни дни…

Малкото китно селце ни прие. Къщите бяха бели и варосани, скупчени като подплашено ято птички. От едната старна беше морето, а отсреща се простираше рядка гора. Никола не го свърташе на едно място, все го теглеше нататък, по родния край, другарите по съдба и оръжие…Сутрин ме събуждаше я писък на самотен гларус, я топлите лъчи на слънцето. Бризът нежно галеше косите на невръстния ми син. Морето ме преласкаваше в синя прегръдка, Луната чертаеше своята пътека в теменужените горещи нощи. Усещах някаква тежест, буца заседнала в гърдите ми. Само морето ми даваше утеха и разпръсваше тревожните мисли. .

 Скрихме се под тунелите на в близкатя гора. Цяла вечер се чуваха гръмове и писъци. Чувахме как невинни хора молят за помощ и в същото време безмилостно ги убиват. Два дни се криехме в рядката гора и скалите край брега. И изведнъж говоренето спря. Чу се тропане на конски подкови по опожаретата и изпълнена с кърви земя. Сякаш всичко беше утихнало. Бяха си тръгнали. Но само днес. А тази нощ ако се върнат за нас, а утре…?!  Ние излязахме и започнахме да търсим живи хора. Момичетата както бяха по ризи ги бяха отвели, децата пищяха още сънени, а морето бушуваше още по- силно…

И аз го видях. Целия облят в кърви. Сякаш не дишаше. Седнах при него прегърнах го през рамо и започнах да плача. Неговата кръв се стичаше по нашарената ми с шевици носия. И изведнъж той се закашля. И отвори очи макар и за малко. Подаде ми кърпичката бродирана с много шевици. Бях вплела в нея синьото на небето, морски солен вкус на знойния бриз, бях втъкала песента на вълните … Беше я пазил толкова много време. Всеки бод бече капчица вяра и глътка надежда за любимия…Бях му я подарила при първата ни среща. Беше залог за вярност и обич.

Надигна глава от скута ми, очите му тъмнееха като дълбините на морето, горяха като звезите нощем на морския бряг, алена струйка се стичаше по нозете ми. . Каза ми, че ме обича и потъна в далбокия си сън в ръцете ми и склопи очи, далбока ваздишка отекна в студения и прохладен стон на нощта. Понесе я вятъра навътре в морето…волна и свободна, а след време вълните щяха да я изпеят в песен на нашите внуци, отново тук на брега…

Кърпичката си остана, пожълтяла и остаряла. Но всеки бод, всяко конче напомняше за цветната градинка на мама, за зелените гори и дебелите сенчести буки, за златните натежели от плод житни класове, за чернито очи и здравите ръце, за сладките непокорни устни. . Много знойни лета е видяла и мразовити нощи, попила любовта и кръвта на моите деди. .

Звездите се къпехаа своята пътека по необятната морска шир. Бризът нежно галеше косите на невръстния ми син. Морето ме преласкаваше в синя прегръдка, Луната чертаеше своята пътека в теменужените горещи нощи. Усещах някаква тежест, буца заседнала в гърдите ми. Колко тайни пазеха пенливите вълни за теб, за мен, за българския род, колко сълзи е попил кехлибареният пясък. Колко девойки спасил каменният бряг и близките скали…Само морето ми даваше утеха и разпръсваше тревожните мисли, а сутрин ме събуждаше деска глъч и слънцето галеше натежалите ми като житни класове кехлибарени плитки. Морето спокойно и лазурно пееше своята синя песен…

 

 

 

 

 

 

 

Никол Иванова 5

 

 

Верен страж

За трудните уроци, които ни водят към мъдростта…

 

Бъди човек със сянка,

а не безплътна сянка със човек!

На всеки четири години Луната се обръща към Земята. Но тя се обръща към едно специално място. Обръща се към едно отдавна забравено от Бога място, къща оставена на произвола на съдбата- навътре в гората,  където животът е спрял.  Растения и животни живеят в хармония. Никой не пречи на никого и никога нищо не се случва. Освен на този специален ден от четвъртата година. И ето - Луната се обръща с усмивка на уста. И поглежда надолу към градината, забравена от хората извън гората. Безкрайната тишина вече я нямаше в запустялата къща. …Макар че не бяха влизали хора от много години, за да се върне детският глъч в градината и в голямата къща. Там беше тихо освен в тази нощ.  Луната ги погледна и изведнъж нещо помръдна. Там долу, от под клоните на едно дърво...

Събуди се първото цвете- глухарчето.  Прозя се и се огледа на ляво и на дясно, малко сънливо. Всичко беше започнало да се събужда. И изведнъж тишината се превърна в радостен глъч. Цялата гора слушаше и наблюдаваше как градината с цветя на отдавна починалата ми баба се събужда и разхубавява както преди. Всички цветя започнаха да излизат от местата си и да си говорят. А това глухарче гледаше и слушаше по-големите цветя. Слушаше историите им пълни с много радостни игри. За бабата в градината, която се е грижила за тях през годините, с толкова любов…. За нейните деца, които са изоставили къщата и как преди старицата да умре са идвали в нея всяка събота и всяка неделя. Докато цветята си спомняха за радостните малки деца, които стъпваха по студената почва и се любуваха на цветята в бабината градината, глухарчето влезе в къщата и започна да разглежда голите и празни въздишащи от самота стаи. Видя снимките по голямата зелена ракла, която седеше отстрани на леглото на бабата. И докато глухарчето се разхождало из къщата времето си отлетя като птиче през есента. Зазоряваше се. Слънцето срамежливо надничаше от хълма . Глухарчето от толкова лутане из къщата на бабата не можа да разбере кога неусетно се изниза нощта като зърна на стара броеница… В мига,  в който стигна до вратата на къщата слънцето изгря. Глухарчето остана в къщата на бабата побеляло и увяхнало. А неговите пухчета излетяха из цялата градина. От пухчетата на глухарчето се родиха още глухарчета- всяко от тях има по един негов спомен -от онази специална вечер. Едно помнело бабината къща, друго помнело снимките от зелената ракла, а трето помнело разговора с цветята в градината…

Слънцето напичаше меденорусите ми коси, сплетени на две тежки плитки-същинска зряла ръж, които тежко падаха връз бялата бродирана възглавница. Като че ли някой ме галеше по още сънените клепачи…

Подухна лек ветрец, носещ аромат на жарко лято и красиви детски спомени, вратата изскърца глухо и …един мокър , но изпълнен с любов език изми съня от лицето ми… Старото, вярно куче на баба! Още се мотаеше безцелно тук… А ние го мислехме за безследноизчезнал!

-Шаро, братле, как ме откри!  Боже, колко е хубаво! Мислехме те за изчезнал, къде се покри, приятелче …Толкова време те нямаше! ! !

Верен страж се оказа Шаро! Пазач на старата варосана къща на село, пазач на моите детски спомени. . От този ден Шаро вече е градско куче, верен страж на моето детство, който върна усмивката на лицето ми!

Четири лапи и едно вярно сърце! Чудесата ги носим вътре в нас! Те не се виждат с очите, а се усещам само със сърцето…

„Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните“

 

 

 

 

 

Никол Иванова 6

 

 

Добрият човек

Свят голям, хора много
Човеци малко.
С безжизнени тела обзети от вина.
Загърбили собствената си душа.

Но на пътя там седи
Човек-стар и побелял
Просещ милостиня
от света голям…

Но обзети от вина
подминаваме го ний сега
без капчица вина
и без да ни е срам от това

Но дете едничко спря
И даде му пара.
а по набраздената страна

просякът що стана
търкулна се сълза от щедростта…

Прошепна той тихо в ухо
Една молба.
И детето обеща.
Че ще я пази в крехката душа…

Ден -два що мина
И просяка умря.
А детето не забрави неговата молба-
Да пази добротата в своята душа.

И малкото дете порасна. Стана то жена…
Човек- в жестокия ни свят, в сивотата на деня.
Но горещото сърце остана-

да пребъде в делника забързан по студената земя…

 

 

Николина Барбутева

 

 

Промени света 

  Когато си дете, живееш с мисълта, че когато пораснеш ще промениш света, ще промениш хората, ще промениш обстоятелствата. По пътя на своето израстване загърбваш тези мисли и с годините започваш да се чувстваш все по-малък, а уж вече си "голям". Малък си, защото си мислиш, че няма какво да промениш. Кой си ти, че да променяш нещо или някого и как въобще да го направиш? Не е ли по-добре и по-безопасно да оставиш нещата каквито са. И без това са по-силни от теб.

  По този свой път сме изгубили надеждата си - онова малко нещо, което с тихо гласче шепне, че можем, защото сме силни. Растем, а надеждата ни се смалява до размерите на една мъничка точица. Тъжно е да знаем, че в тази битка някои от нас са се предали още преди да я започнат. Защо обаче е така?

  Най-големият враг на надеждата е съмнението. Той идва и ограбва онова, което е извоювала надеждата. Ако надеждата шепти, то съмнението крещи "Кой си ти, че да промениш света?", "Как ще промениш хората?", "Знаеш ли, че светът си се харесва такъв, какъвто е?". "Силни" аргументи, ако се оставим да ги слушаме.

  Но силата никога не в този, който крещи. И все пак, вярвам, че никой не позволява да се надвие в него онова, което го крепи, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Защото знаете ли какво крепи и променя хората? Любовта. Само да им покажеш малко любов и си ги спечелил. Да даваш любов изисква промяна, която настъпва първо в теб и когато дадеш това, което е в сърцето ти, тогава променяш хората и света около теб. Така е, всичко се променя с любов.

 

 

 

Румяна Вангелова

 

 

ПРОМЕНИ СВЕТА 2021

 

Омайница в бяло

През далечната 1989 година бях млада учителка и ме изпратиха на обучение, да наблюдавам открита практика в Детска градина "Моряче" гр. Бургас. Когато пристигнах в двора на градината дърветата на площадките бяха току-що засадени и тънки като моливчета. С още 20 учители трябваше да наблюдаваме занятие по физическо в 4-та група при другарката Иванка Магриотова. Бях си подготвила тетрадка и химикал за записки, защото ни предупредиха, че детската градина е елитна и се провеждат интересни занимания с децата.  Групата се появи с бягане в колона по един, а най-отпред бягаше едно красиво момиче с мила усмивка. Бях като хипнотизирана още в началото от естествеността, с която учителката поздрави гостите, строи децата, обяви темата и ги мотивира за участие в игри и упражнения. Записах само името и с интерес наблюдавах начина на организация на занятието. Това което видях надмина и най-добрите ми очаквания за професионализъм и коренно промени отношението ми към професията учител. В института ни обучаваха, че учителят трябва да има много добра предварителна подготовка, да използва точна терминология и да дава кратки указания. Изисква се опит и голям професионализъм да се постигнат над 60% моторна плътност от времетраенето. Децата в продължение на цялото занятие не престанаха да се движат и играят. Още в подготвителната част забравих да водя записки и се наслаждавах на няколко неща, с които ме грабна Магриотова.

Първо, начина по който изглеждаше тя. От нея струеше красота, вкус, стил, благородство, култура, интелект, знание и професионализъм. Беше облечена стилно в бял анцуг, нов модел и кройка, който блестеше на места под ярките лъчи на слънцето. Тя изглеждаше като манекен, рекламираш спортна марка анцузи. В съчетание с красивата усмивка, блестящите умни очи, точния прецизен език, всички присъстващи е почувствахме като на друга планета. Не останаха незабелязани стройната, бразилска фигура и пусната й дълга до кръста черна коса.

Второ, лекотата и удоволствието, с които тя преминава заедно с децата през всички части на занятието. Като по учебник й се получиха нещата.

Трето, омаята, която струеше от нея. Срещала съм и друг път хора, които владеят до съвършенство майсторството на общуването. Тя не говореше, а чуруликаше. Думите й бяха разбираеми за всички - те въздействаха на деца и възрастни. Присъстващите бяхме впечатлени. Тогава разбрах, че за да проведе по този начин занятието учителят обича своята професия и тя му доставя удоволствие. За мен наблюдаваното бе съвършенството, към което започнах да се стремя през целия си професионален живот и промени отношението ми към себе си като учител.

 

 

 

Светла Дамяновска

 

 

СИЛНИ В СЛАБОСТТА СИ

есе

 

„В теорията на хаоса Ефектът на пеперудата е чувствителната зависимост от началните условия, където една малка промяна на параметър в нелинейна система може да доведе до големи разлики в по-късните състояния. Името на ефекта, дадено от Едуард Лоренц, произлиза от метафоричен пример как размахването на крилата на пеперуда може да доведе до драстични промени в развитието и траекторията на далечно торнадо. ”

        Това е бърза справка с Уйкипедия и тя дава представа за влиянието на, на пръв поглед незначителен (като маса и мускулна сила) организъм и неговото движение върху опасно метеорологично явление. Предполага се, че всичко останало на този свят също е в силна причинно-следствена взаимовръзка... Сложно и тъжно. Но обяснява защо Съдбата е толкова несправедлива и непредвидима - защото другото й име е Случайност. Съдбата не се ръководи от морално-етични закони, включващи понятия като справедливост. И само на нас - хората ни се ще да ни се въздаде според делата ни. И когато това не става, ние роптаем и обясняваме колко прецакани се чувстваме.

     Защото аз например, не хвърлям нищо извън указаните за това места, не карам стара кола, не пуша и не ползвам спрей-дезодоранти, въпреки това дишам с помощта на инхалатор, алергична съм към уж нормални храни и имам куп болести, за които не съм допринесла с рисково поведение.

     Хората губят мотивацията си да постъпват правилно (морално, етично, честно). След като тези им действия не се възнаграждават, защо да се стараят да ги правят? И тогава уважението към света и обитателите му намалява, докато се стигне до безраличието и циничното отношение към всичко прекрасно, възвишено и ценно. Затова вследствие на човешката алчност и безхаберие, днес човешкият свят е стъпил на прага на климатична катастрофа, а Червената книга вече не е просто книга, а многотомно издание.

     Единствено религиите предупреждават, че човек жъне, това което е посял и че праведните ще бъдат възнаградени за делата си. Че този, който полага съзнателни усилия да живее без да вреди на другите и без да постъпва неморално спрямо тях, е този, който ще бъде спасен в някакво хипотетично задгробно бъдеще. И, че единствено Бог (който и да е той и както и да се нарича) е загрижен за справедливостта. И, че без мъдрото управление на Бог нито Вселената в цялата си сложност, нито Земята могат да просъществуват. Защото само по Неговите сили е да подрежда хаоса и да канализира чудовищните енергии, които движат безкрайния Космос, но и нашата скромна планета.

     За Земята не е проблем, че ще се стопят ледовете, че океаните ще вдигнат нивото си, че температурите от година на година ще растат и климатът ще става неблагоприятен за живеене на човешкия вид, както и на хиляди още животни и растения. Унищожаване на флората и фауната се е случвало и преди в историята на планетата. Променяли са се атмосферата, температурите, химичния състав на водните басейни... И всички живи същества от онези геологични периоди са загинали.

     Но сега НИЕ сме сред застрашените живи същества!

     Бог вероятно наблюдава тъжно това самоубийство и се чуди дали да го спре или да остави човечеството да свърши със себе си. В Библията има разказ за това как Той, разгневен от човешкото поведение изтрива от лицето на Земята порочната цивилизация и слага ново начало (безкрайните води нахлуват и удавят света). И днес ситуацията е подобна - съвременните океани повишават равнището си, но не се знае дали ще има някой сегашен Ной, който с Божията благословия да построи ковчег и да спаси избрани животински и растителни видове.

     Предполага се, че Бог притежава цялото време и цялото пространство, но човекът със сигурност е ограничен до Земята, на която живее и има време само до детонацията на бомбата, наречена Климатични промени. Човекът не може да се защити, нито да промени хода на стихиите. Защото дейността му и начина му на живот са нарушили ревновесието в природата и сега цялата сложна конструкция на познатия ни свят се срутва.

     Но една българска поговорка гласи: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. ”. Може би ситуацията не е толкова безнадеждна? Нали ефектът на пеперудата дава хипотезата, че и нищожно слабото въздействие, може да промени хода на историята?

     Миналата есен, ходих с кучето на разходка в гората и донесох в джоба си 5 жълъдчета. Посадих ги в пустеещата мера край селото на майка ми и ги полях. Знам, че 5 дръвчета не правят гора, но може би това е началото на една бъдеща дъбрава? Това лято минах оттам и видях пет нежни дъбови фиданчици, с по 3-4 листенца върху 15 сантиметрови стъбълца! Значи със собствените си ръце бях променила нещо в света.

     Време е всеки от нас да направи едно първо малко и скромно усилие, за да помогне за спасяване на света ни. Човекът е слаб, но пък човечеството наброява 7, 7 милиарда, а 7, 7 милиарда усилия вече са мощна съпротива срещу страшния и безпощаден враг - убийствения климат. Защото той е чудовище, родено от делата на човека и може би все още е по силите на същия този човек да го озапти и да го върне там, от където е дошло.

     Знам, че организирането дори на 70 души, които да почистят някай плаж или няколкото декара на някой парк вече е трудна задача. Знам, че мнозинството от хората казват: „Защо да чистя нещо, което не аз съм замърсил?”. Така е, но това нещо не се интересува кой го е предизвикал, то погубва всички нас - и виновните и невинните. И пак опираме до справедливостта - да така е, не е справедливо. Но и справедливата и несправедлива смърт си е просто смърт.

     Време е да започнем да помагаме на планетата си да преболедува това отравяне, което сме й причинили (с индустрията и прекалено комфортния си начин на живот), да свалим температурата й, да се погрижим да излекуваме раните по „кожата” й, да оставим „белите й дробове” да се възстановят... Време е, защото секундите на детонатора летят в посока 0:0. А след този миг нещата ще станат необратими.

     Една дума, едно действие - за начало... А по-нататък ефектът на пеперудата си знае работата.

 

12. 08. 2021 г.

 

 

 

Селин Фикрет 1

 

 

Създатели и унищожители

 

      Какво направихме! Всички ние... Хората. Човеците. Великите същества повелители – унищожители – на тази планета. Земята ни е в опасност от години! Тежка болест е надвиснала над нея. Болестта на човечеството, заслепено от своите изкуствени блаженства, от своите изкуствени блага. Създателите, които все по-често унижожават. С всеки ден, всеки час, всяка минута... природата загива.

      Някога отдавна в далечни времена, хората са боготворели майката природа. Тя е била източник на препитание и оцеляване, била е богинята, пред която са се прекланяли, на която са се молели и разчитали. Колко много любов са излъчвали онези чисти души, не като хора, а като същества, обитаващи Земята ни. Колко много благодарност (и страх) са изпитвали хората към вселената си. И въпреки страхопочитанието, сърцата им са бликали от уважение. Уважение към това, което ги прехранва, към това, което им е давало възможност да ги прехранва. Природата майка е била щастлива. Давала на хората и те и давали. Това били времената на миротворците.

      Днес хората са изгубени. Изгубени в себе си и в идеалите си. Разчупват стереотипите, премахват границите и в своя устрем към щастието, рушат създадените в миналото ценности и опори. Всеки ден по един стълб от опорите ни пада. Колко дълго ще издържим ние хората? Можем да видим света през красивите розови очила как хората изобретяват нови продукти, храни, измислят нови иновативни неща, света блика от материализъм на потребни и непотребни неща, глезотийки и иновации, на които всички се радват... Но когато погледнем през тъмните очила на жестоката истина, ние убиваме океаните, планините, почвата и цялата ни позната природа замира. Умира пагобно под нашите ръце. Всичкия непотребен боклук, който изхвърляме всеки ден във водите, нарастването на населението, което употребява повече и повече. Капацитета на планетата ни се запълва, изтощили сме я до висок предел, искаме още и още като даваме все по-малко, взимайки повече и повече. Докога? Докога Земята ще търпи капризите ни? Но майката природа все още ни обича, въпреки болката, която и причиняваме. Обича чедата си и им дава всичко, което има. Дава, дава, дава... и погива.

      В края на краищата не сме чак толкова зли същества. Хората по целия свят са направили кампании за екологични действия, рециклира се част от отпадака, за да помогнем на Земята да се съвземе от болката си. Иска ме да направим промени, да променим себе си и начина си на живот, така че да не сме такава отрова за природата. Не на всекиго му е присъщо, но факта, че има хора, които правят опити за разпространяване е едва първото съпало по стълбата на спасението. С малки стъпки ще стигнем върха и ще спасим света си, преди той да ни е погълнал. Природата е наше изначално семейство и колкото повече се всушваме в ритъма му, толкова по-пълнощенни ще бъдем за себе си, за нашия вътрешен мир. Това, което ни е нужно, на хората като едно общество, е да се обединим. Нуждаем се от мир, от цялост, за да извървим този дълъг път. Трудното тук е да не губим надеждата, че ще успеем. Да не се отчайваме, виждайки разединението. Ако наредим всички малки камъчета, всяка отделна клечка от човеците, ще направим една висока огромна планина... и нищо няма да я събори. Тази картина е в едно приветливо бъдеще, където хората сме успели да преглътнем нравите си и да направим някои по-големи компромиси едни между други.

      Не бива да губим кураж! Това е решението. Това е единственият път към оцеляването и съживяването на прогубената природа. Както някога е казал Бари Финли, всеки планински връх е наблизо, ако продължаваш да се изкачваш.

 

 

 

 

 

 

Селин Фикрет 2

 

 

Доброто – къде е то в хората?

      Едно от най-хубавите блага, които Вселената е подарила на Човеците, е дадената възможност на обикновените хора да вършат необикновени неща.

      Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него. Аз и Ти ще сътворим заедно красотата на тази Вселена... или може би на някоя друга? Ние с теб сме силата, горивото на звездите, задвижвани от нашата енергия. Нека греят! Нека блестят до слепота и красивият им танц да не свършва! Нека те бъдат нашето Ние и заедно да запълним всяка празнота. Моля се Вселената да изобилства от звезди, задвижени от доброто.                                                                      Аз и Ти - дори и разделени, дори и никога да не се срещнем, дори усмивките ни да не намерят път една към друга – ние сме мощ. Дръзка, завладяваща и трудно устоима. Ние сме магнити, притеглящи се един друг, бързащи през деня, вечно гонещи изплъзващите се часове в това безкрайно ежедневие, бягаме един към друг, дърпаме се неустоимо. Но магнитите биват и двойници, душа, превърната в два близнака, така започват и красивите неща, допълването и създаването на звездите, конструирането на цели Вселени...                                                                  Да, именно красивите неща се пораждат в една душа, но страстните и ярките... Е, техния фитил бързо изгаря и пламъка умира. Едно ще ти кажа, непознати другарю, Аз и Ти винаги ще останем свързани. Душата ни, изпълнена с доброта, днес прелива. Избрала е тази мисия на Земята. Изцелението на страдащия, посредством топлата енергията, подарявана на друг.

       Независимо коя страна на магнита ни дърпа или отблъсква. Дори непознати нашите звезди нощем ще продължават да осветяват небосвода и може би ще дават светлина на някой по-нуждаещ се от нея. Това сме Ние – доброто сътворено от двете ни души, слети заедно. За това сътворихме звездите! Именно за тази една надежда дадохме пламък на небесните кълба, подарихме им живот – те ни върнаха доброта. Две тела разделени, непознати, нехаещи едно за друго. Една душа разкъсана на две се лута ширно в две обвивки, доволна че близнак си има или поне части на другиго от себе си е дарила. Така Ние създаваме нашите звезди. Чрез нашата топлина и радост, щастието, което Ти ми подари. Усмивката, която Аз ти изпратих и сърцата ни от непознати стоплени са били. Тази обич небосвода в друг кръговрат пренася на старец самотен в уличка една, тъжно пали цигарата последна без запалка и търси в джоба си последната пара. Прати, звездице, на този човек доброта една, да му подхвърли огънче в тъмнината и да стопли измръзналата му душа. Нахрани пък друг път беден от на богатия ръката, сдобри други наранени братя и сълзите на майка им някой да попие и усмивка в живота и да влее. Дайте им, вий звезди, на тези хора тъжни, малко от моята радост им подарете, с която вас съм сътворила.

      А Ти къде се изгуби? Още ли ме търсиш... Непознати другарю, благодаря ти, че сподели с мен светлината, че ми даде радост и допълни на моята половина душата. Дори непознат все още и дори никога да не се срещнем, Аз знам, че Ти ми притежаваш някъде там по света късче от душата. Подари ми общите звезди, които изпълнихме с доброто, а те на свой ред върнаха на нуждаещите се по малко топлота. Капки радост, малко любов и щипка нежност – най-прелестния дъжд на небосвода.

      Първо обикни хората и после съди за решенията им и задавай въпроси. Ще се учудиш колко рязко се сменя облика на човек в такива моменти и изведнъж събеседникът ти изглежда по съвсем различен, неразбираем от предишното ти Аз, начин. Ще се изумиш как светлината, с която си огрял останалите се е върнала при теб двукратно. А колко драстично се сменя естеството на въпросите, с които би атакувала в началото.

      Ах, колко крехки създания са хората, а каква мощ всъщност имат. Една дума може да промени целя свят на човек, а доброто сърце така и не натежава. А то понеже е добро и само раздава...

 

 

 

Селин Фикрет 3

 

Науката е сила

      Далеч. Стигнахме толкова далеч. Ние хората сме уникални същества, извървели дълг път. Науката ни се разраства и ние с нея също. Растем заедно, като си помагаме взаимно. Ние и даваме знания, а тя ни дава още повече от тях. Тя е плода на еволюцията на нашите умове през годините. Тя ни движи напред, нашият свърхавтомобил, задвижван със силата на знанието, а въображението и нейния пътвоизточен двигател.

      Стремейки се да изучи безкрайното, науката сама става безкрайна, е казал веднъж Менделеев. Тя ни помага да развиваме знанията си и себе си, да разкриваме повече проценти от капацитета на умовете. С нейна помощ задвижваме света, стремим се все по-нависоко и по-нависоко. Дава ни надежда, маха превръзките на страх от очите и ни позволява да мечтем по-нашироко. Чудесата на съвременната наука далеч превъзхождат чудесата на древната митология. Знанието винаги е било магия, ставаща по-красива с нейното разрастване. И по-страшна с нейното осъзнаване. Науката всъщност не е за всеки. Не всеки човек е надарен с дарбата да я разбира и да я приема с чисто съзнание, да и се отдаде. Науката изисква това, иска да и дадеш себе си, за да може да ти отвърне със същото. Тя е могъща сила, която не бива да попада в злонамерени ръце. Тя е двигател, който трябва да движи света в правилната посока, тази на познанието. Науката е като земята – можеш да притежаваш само малка част от нея. Прекалено е могъща, за да ти даде себе си изцяло, а ние сме все още опетнени, за да и се дадем с напълно чиста душа. Тя е бездна по-дълбока от океана и можеш да се удавиш, ако скачаш във водата преди да си се научил да плуваш. За да отключи тайните на науката, човек трябва да повярва, че неразбираемото може да бъде разбрано.

      В науката е необходимо да се вярва и да се съмнява едновременно. В свят като днешния истината е скрита под купчина лъжи и изследователя, наел се с отговорността на знанието, трябва да бъде ловък, умен, досетлив и подлагащ на съмнение всичко около себе си, за да различи истината от лъжата в този свят на лъжлива информация. Хората все още не сме открили пълните предели на знанието, то е безкрайно. Преоткрива се всеки ден, все по-вече и повече и с нарастването на капацитета на ума ни, с отключването на всичките тайни вратички, някой ден ще видим безкрайни предели. Науката ще ни смае, ще вземе дъха ни и ще ни остави безмълвни. Някой ден ще стигнем до безкрайни висини, там къде и въображението не е стъпвало. Ще крачим по чужди земи, земи в различни реалности и умове, светове без предели. Животът ни вече е много променен от технологиите и рожбите на науката, а те ще се развиват все повече с всяка изминала година. Времето лети и няма намерение да спре, а ние се носим на неговите крила.

      Науката е мощна сила. А знаем, че сила с голяма мощ както твори, така и руши. Докато опитваме да запалим огън, не бива да изгаряме себе си, накрая след нас ще останат единствено отломките от бушувалия пожар. Знанието е птица, която трябва да е насочвана в правилната посока и да се оглажда за дим. Защото няма дим без огън, а ние трябва да се погрижим да се насочваме към правилния пламък. Този на светлото бъдеще.

 

 

 

Селин Фикрет 4

 

Помниш ли?

Помниш ли, приятелю,

помниш ли за детските мечти?

 

Помниш ли, че малки бяхме

помниш ли за старите игри?

 

Помниш ли, другарю,

под масата на питник как играхме

под столове в палатки сме били,

а помниш ли как скришум

бонбони крадяхме,

незнаещи за житейските беди...

 

Сега знаем двама за света -

студен, жесток.

Сега не сме в измама дяволита

с ангелски крала небесни.

А в пустиня на реалността

като сълза маскирана с усмивка.

 

Помниш ли, че малки бяхме

помниш ли за старите игри?

 

Помниш ли, приятелю,

помниш ли за детските мечти?

 

 

 

 

 

Селин Фикрет 5

 

 

Ще има ли отново утре

 

Цъфтят цветя загинали...

Изправят се крака ожулени.

Човекът смело за гордост надава вик

и пада в последен мътен миг.

 

Къде ще бъдат душите детски...

погълнати днес от телефон,

Къде ще капят сълзите човешки...

Зад онзи стар завой,

Там, където някога от смях кънтяха

стени надраскани с ръце,

Там, където задружно играха

някога те с чисто сърце.

 

Загива Земята, потъва...

Във пепел и мраз, и в студ.

Умира небето, замръква...

Погълнато от жал и от скъб.

 

Ще бъдем ли отново сплотени... .

Човеци, животни и свят?

Ще бъдем ли отново засмени...

С чисти усмивки и топъл смях?

Ще има ли отново утре...

 Или застинало вчера ще висне над нас,

Ще има ли отново слънчево цвете!

Или ще гаснем в черния свят...

 

 

 

Селин Фикрет 6

 

 

Силата на мечтите

       Достатъчно смел ли си да мечтаеш, читателю? Имаш ли кураж, за да продължиш да живееш? Жив ли си изобщо? Добротворец ли си ти, приятелю? Имаш ли смелост да бъдеш добър? А сърце?

Куражът е магията, която превръща мечтите в реалност. Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си. Те виждат, те чуват, усещат, чувстват... те живеят. Мечтите се сбъдват. Без тази възможност, природата не би ни позволила да ги притежаваме. Затова трябва да ги преследваме, да ги стискаме здраво и да вярваме. Да вярваме. Те са наши, ние сме това, което сме, заради тях. Заради тяхната мощ. Те са ни сътворили каквито сме, а ние сме сътворили тях. Изгуби ли се, читательо, все още ли не вярваш в силата на мечтите?

       Разбира се, една мечта не се превръща в реалност с магия - изисква се много пот, решителност и усилена работа. Всички ние имаме мечти. Но за да превърнем мечтите си в реалност, отнема изключително много решителност, всеотдайност, самодисциплина и усилия. Не всички мечти са така ярки и цветни, не всички хора виждат така красиво живота. Нечии очила са прекалено изцапани, за да видят гледката пред тях. Избират да се вглеждат в размазаните петна, но така вселената е намерила начин да отличи ярките души. Тези, които виждат в пъстри цветове. Тези, които виждат на пътя си търкалящи се възможности, летящи надежди и тук-там по малко вълшебен прашец – тяхната щипка вдъхновение. Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Там горе на небето, там се съхраняват всичките мечти и когато някой ги достигне цялото нощно небе засиява. Още една звезда е огряла нечия душа. Един мечтател е затворил в себе си една красива надежда, една топла мечта, която ще топли сърцето му щом падне студ.

      Всяка велика мечта започва от мечтателя. Винаги помни, че притежаваш силата, търпението и страстта да достигнеш до звездите, да промениш света. Проблемите на света не могат да бъдат решени от скептици или циници, чиито хоризонти са ограничени от очевидните реалности. Нуждаем се от хора, способни да мечтаят за неща, които никой не е виждал. Хора, способни да виждат светове, там където другите виждат празнота. Мечтите трябва да са толкова големи, че да можем да растем в тях. Да разцъфваме като млади цветя, готови да открият новия хоризонт. Ако се продаваха мечти, какво би си купил? Мечтите те водят към бъдещето, но прибавят и вълнение към настоящето. Щеше ли да поискаш щастие? Или лодка, с която да изминеш пътешествието до него, с попътен вятър неизвестно и топъл полъх на мечта. Изобретенията изискват знания, но са управлявани от мечти. Готов ли си да яхнеш твоите и да яздиш до края? Ще ти е нужна бутилка въображение за сухите дни, когато ентусиазмът изсъхва. Вълшебният прашец винаги действа. Ако си роден без криле, не им пречи да израснат.                                                

      Никога не подценявай силата на звездите, те са единствените, които винаги ще слушат. Въображението, то ще те отнесе до тях и заедно ще танцувате вал под лунна светлина. Самотата не е фактор, нито хората, щом душата е превзета от тази топлота. За мечтите, които винаги ще светят в тъмнината. Следвай смело посоката на мечтите си. Живей живота, който винаги си си представял. Но не забравяй за онази магия, наречена добротворство! Без нея си загубен! Защо ли. . защото колкото повече даваш, толкова повече получаваш! Не случайно е казал народът-Направи добро и го хвърли в морето? Добротворството е безвъзмездно! Добротворството е дар, ключът от твоето сърце към твоята съвест, то те води в правилната посока и привлича добрини към теб. . Доброто е кръговрат! Бумеранг. Доброто те прави Човек. Човек, който сбъдва мечти!

 

 

 

 

Селин Салиева

 

 

 

Моята мечта

Родих се тук и тука ще порасна,

но вярна на тебе, Българийо, ще остана!

На теб отдадох си сърцето

прелива обич в него-

дълбока е като морето.

 

Ще бъда аз , Родино,

твойта пролет в люта зима,

аз няма да замина!

Любовта ми е голяма!

На нея равна няма!

 

                               Имам аз мечта-

истинска е и по детски чиста-

не е за материалните неща,

а за нещо много по- силно от това!

 

                      Българийо, закрила ти за мен бъди!

                           Мечтата моя ти сбъдни…

                    Като родна майка над децата свои бди!

                       Историята своя навеки съхрани!

                 Радвай малки и големи с чудните природни красоти!

                       За мене ти си обич, сила животворна

                       най- ясната звезда и синьото небе.

                         За мене ти си противоотрова

                              лек за всяка болка.

 

Аз знам, ще се сбъдне моята мечта,

щом е от сърце,

защото подвластна съм на силата на любовта,

и теб, Родино аз избирам,

твоя аз съм вярна дъщеря!

 

 

Симеон Ангелов

 

 

Жива рана

 

„Ако се продаваха мечти, какво би си купил?

"Вчера е днешният спомен, утре е днешната мечта.”

Халил Джубран

 

Какво е щастието ли! ? Един въпрос, на който всеки ще отговори по различен начин, ще погледне от своя ъгъл през своите очи…Какво е любовта! Нали уж казват, че любовта е любов, когато не ранява…особено децата! Нали казват, че любовта е всеотдайност, любовта е грижа… А дали е така всъщност! ?

Какво са мечтите! ? Сбъдват ли се мечтите? Казват, че мечтите дават криле, а никой не споменава погубените мечти, тези мечти, чиито криле са пречупени…

 

Но нека аз споделя с вас какво е щастието за мен самия…И ще ви ракажа една приказка за любовта и за избора, но в света на възрастните, а тогава вие сами преценете/всеки сам за себе си/ какво е любовта, сбъдване или жива рана…

 

Казвам се Симеон Ангелов, на 16 години съм и съм роден есента на 2004 година. Роден и израстнал в нормално семейство с баща полицай и майка работеща в градската болницата.

Детсвото ми мина съвсем нормално във весели игри, щури лета докъсно вечер на село и вкусните гозби на прабаба. През учебните месеци играех в града на улицата със съседкото момиче, а летата отивах на едното от двете си села за по месец и на двете. Там научих много.

Като бях малък баба ми, дядо ми, прадядо ми и прабаба (от рода на майка ми) ме научиха на много уроци и много ценни ценности.

Прадядо ми работил в едновремешните ТКЗС-та, винаги ми казваше „рано пиле рано пее“. Той беше сприхав и ако не стане рано да си свърши работата намислена, не сядаше да яде... . научи ме на това, да си свърша работата и после да почивам.

Прабаба ми ме учеше на старите обичаи и традиции. Възхищавах се как точеше корите и правеше баница, как меси тестото за питки и хляб. Споделяла ми е, че е работила в пекарната дълги години и от там се е научила.

Баба ми... тя е умна жена. Тя ме научи да чета гладко, да смятам бързо и да запомням всичко което ми се казва. Тя работеше в селската библиотека и кметсво и има добра репутация. Тя ме научи на това да оценявам кой ме уважава и да си давам сметки какво съм направил, за да ме уважават.

Дядо ми-това е човекът на който най-много се възхищавам и ми е пример в живота. Културен мъж работещ за държавата. Той ме нау1и и все още ме учи на много, научи ме как да гледам животни, как да ги уважавам, как да работя с лопата, мотика и други така хубави селски „интрументи на труда“ както той им казваше. Той не е комунист, но обича да си вади прехраната с честен и почтен начин. Дядо ми ме научи на честност и почтенност.

След като свърши ваканцията, нашите ме прибираха в града и подготвяха за ноата учебна година. Не живях и все още не живея в богато и ухолно семейсвто, но родителите ми ни удовлетворяват нашите нужди. Пиша „нашите“, защото имам и по-малка сестра от мен.

Баща ми. Един мъж който много уважавам и обичам. Той ме учи на много неща. Много неща ги направих с неговата помощ, пърият забит гвоздей, първото сцепено дърво, първата пробита дупка с помощта на винтовер, първото събиране на реколкотата през лятото и есента, първото запознанство с много неприятни за другите, същества, живеещи в почвата. Той не е гнуслив човек и ме научи да не съм гнуслив. „Всичко на земята е съсзадено, за да е тук и то си има някаква цел и задължение на земята... нищо, синко не е излишно на нашата земя“ казваше той. Баща ми беше човекът който искаше да спортувам. На младини той е бил спортист и харесва движението и спорта. Казваше ми, че спорта взема много, но и дава много неща.

Тренирам активно от както се помня. Родителите ми, близките ми и роднините ми много ме подкрепяха във всеко спорт, който съм започнал да тренирам, независимо дали им харесва или не нали самия спорт. Сменил съм много спортове- започнах с ханбал, после баскетбол, лека атлетика и на един селски панаир видях спорта който баща ми е тренирал преди време- борба. Гледах и си мислех как се хвърлят и не се нараняват, как са толкова силни физически и как са пъргави. След събора поговорих с баща ми и той ми каза, че в родния град има клуб по свободна борба и ако искам да тренирам да ида една тренировка да пробвам и ако ми хареса, да продължа. Отидох, хареса ми и вече четвърта година тренирам свободна борба.

Майка ми, една жена със удивителен характер и умения. Тя е жената на която за пръв път плаках за, че не мога да си напиша домашното камо малък, докато ми повтаря „няма не мога, има не искам“. Тя е много стриктен човек. Майка ми не е обикновенна жена, тя ме научи на много неща като например да не излизам от вкъщи изцапан или със дрехи, които съм носил предния ден, тя ме научи на постоянство, амбициозност и маскималност. Тя искаше не съм като другите от класа. (Впрочем в класа ми имаше много отличници, много учени и начетени деца) Тя искаше да съм умен по мой собствен начин и ми забраняваше на зубря. Майка ми и до ден днешен ми казва „Не зубри, а запомни и проложи знанията ти сна практика“. Имал съм и падения и възходи, тя и баща ми винаги са били до мен. Те не ми се караха за оценки, но ми даваха срок, за да ги оправя. Сега също имам слаби оценки по някои предмети и двамата ми казват и ме укоражават, че мога да ги оправя.  

Един от най-трудните ми моменти в изживяния живот до сега е разводът на родителите ми. Аз от първо лице наистина не съм усетил дразги или несъотведствие в характерите на родителите ми, може би защото съм бил малък. От нищото баща ми ми каза, че ще се развеждат и го направиха преди около една година. Когат отой ми каза намеренията си, аз се шокирах. Прибрах се и ми беше едно такова тежко, но най- тежко ми беше след тренирвока като се прибера и с очакванията, че той ще е вкъщи, него го нямаше. Претърпях първите два месеца много тежко. Отслабнах и физически и психически не бях добре. Не показвах чувствата си навън, защото не обичам да ме съжаляват и да развалям настроението и живота на приятели с моя личен живот. Ходех на училище едвам едвам и то замо защото иначе щяха да ми пишат отсъствия. С нетърпение чаках да свършат часовете и да се прибера вкъщи. Не ми се говореше с никой, но какт осе казва „Всяко яудо за 3 дена“, така и при мен. Третия месец се „вдигнах“ и со мислех, че не аз съм виновен за случилото се. Започнах да излизам, започнах да се запознавам с нови хора, с някои не се сбижихме с други да и така лятото мина.  Аз и сестра ми останахме с майка ми в родната къща, разликата беше, че баща ми го нямаше вътре. Спрях със спорта, заради лични проблеми, но есента същата година си дадох сметка, че няма смисъл да си губя спорната форма и тяло, което съм градил години наред. След месеци започнах пак да тренирам борба.

Сега мога да кажа изкрено, че съм на върха на физическата си подготовка, че почти нямам проблеми и в личния и социалния жовот. С преместването от единия в другия отбор се запознах с мног онови хора, сближихме се и сега, ако не прекараме ден заедно, не е забавно. Доволен съм от живота си който имам и съм имал. Гордея се със себе си и всички живи и (Светла им памет) мъртви роднини. Благодаря на роднините ми за детсвото и в момента пубертета, че са до мен, благодаря на майка ми, че всяка вечер имам храна на масата, благодаря на приятелите ми, че са до мен и че ме уважават, благодаря на баща ми, че е до мен, че ми гласува доверие. Аз съм доста сантиментален човек и взимам на предвид всичко, което се прави за мен- от най-малкото до най-голямото.

 

 

„Мечтите те водят към бъдещето, но прибавят и вълнение към настоящето.”

Робърт Конклин

 

 

 

 

 

Синем Исмаил 1

 

 

Дали не порастнах?

 

       Всичко, което се случи и продължава да се случва тази година повлия по някакъв начин на всеки един от нас. Промени вижданията ни за света, за живота, научи ни на търпение.

      Лично при мен последиците от изолацията бяха положителни. Въпреки че периода беше леко депресиращ се научих на търпение, промених начина си на мислене, начина по който виждам света, реакциите ми към случващите се ситуации, мога да кажа , че започнах да опознавам себе си. Създадох доста положителни навици и осъзнах колко стресиращо е ежедневието ни. Естествено всичко си има позитивни и негативни страни. Контакта ни с хора драстично намаля, което ни остави шокирани, защото никога до сега не ни се е налагало. Бяхме затворени в домовете си и излизането навън се превърна в мечта.

      Честно казано в началото бях щастлива , че ще имам няколко седмици почивка. Но след като мина около месец започнах леко да се депресирам: не виждах приятелите си , нямаше какво да запълни скучното ми ежедневие, онлайн обучението беше доста непознато и стресиращо за мен. Нямах нищо интересно за правене. Чувствах се като изоставена в пустиня. След не дълго време обаче осъзнах, че аз не познавам себе си. Не знам какво наистина обичам да правя. Никога не бях прекарвала толкова време сама със себе си. Осъзнах че съм се изгубила напълно в забързанотото ми ежедневие, училището, всички извънкласни дейностти, които посещавам. Осъзнах че всичко това с което съм се отъждествявала досега е било лъжа, защото аз дори и не съм знаела коя съм. Била съм погълната от мислите си. Много от планове ми , за които бях доста развълнувана се отмениха. Това още повече ме вкара в меланхолията, в която вече се намирах. За първи път ми се случи толкова дълго време да няма за какво да се тревожа , за какво да се подготвям и какво да очаквам. Аз съм човек който винаги обича да знае какво ще се случва и как ще се случва. Това ми дава някакво чувство за сигурност. Но понеже цялата тази ситуация не зависеше от мен и аз нямаше какво да направя по въпроса имах чувството че мозъкът ми е сварен. И това беше най-трудната част за мен. Да не забравяме, че живовтът е низ от уроци! А лесни уроци няма!

Най-големия урок, който научих тази година беше да се оставя на течението, без да се опитвам да контролирам нищо. Да бъда в пълен покой и да се примиря със случващото се. Да бъда смела! Да не се предавам…

      И ето ни отново в подобен период. Но този път вярвам, че повечето от нас са различни хора, от това което сме били преди година. Аз за себе си лично мога да кажа, че се чувствам доста добре, доста по-озъзната и доста по-спокойна оставила се на течението, нямам никакви очаквания за нищо и съм в покой със самата себе си. Защото това е най-важното. А дали не пораснах! ?

 

 

 

 

Синем Исмаил 2

 

 

ЧУВАШ ЛИ?

 

ЧУВАШ ЛИ?

 

Шепота… Сладкият напев?

Спри! Почувствай. . Помечтай!

Нея открий! Най-голямата тайна на света.

Като прилив е , и отлив.  

Слънце и Луна …

Тих пристан.

Огън и жар.

Усещане за жена!

 

ЧУВАШ ЛИ?

 

Чуваш ли зимата 
как пак проговори,
 прошепва? Виждаш ли я 
как нарежда простори,
а ти газиш студа 
и от него потръпваш?

Чуваш ли онези стари далечни любови. .

на твоята зима
как скърцат трепети още

макар и далечни в снега…

Нима не ти говорят за жена…

Виждаш ли?

 Как завива 
света ти във бяло…

Споменът тежък-

буца оловна мъгла.

Стон. . и вопъл!

И стене сега онази мечта

и мълчаливо спомени пази,

прегърнала твойте тайни.

      …

А някога била е жарък и топъл

нежен и чист . . светъл кристал-

Изгрява тя като ярка звезда!

Светлина!

Нима не усещаш във нея жената…

 

Чуваш ли …

Не глас, а щепот… 

От коприна е и днес дори да вали

зимата на тоя живот
с шепот за теб тъче 
най-финото одеало...

с нишки цветни

отразили горещото лято

в косите сребристи

 белоснежни

любовта на живота

 без капчица жал съхранили. .

Аз чувам и виждам…

Усещам я!

И я мечтая!

Защото Нея,

никой не може да ми отнеме!

Тя е протовоотрова , за яд е цяр.

Вечност е и стихия!

Защото за мене мечтата -

пазач е тя

на моето вдъхновение!

 

 

 

 

 

Стоян Иванов

 

 

Свят по-добър да сътворя!

 

Имам идея една: как свят по-добър да сътворя.

Как на лошото гръб да обърна

и да се опитам в нещо добро да го превърна.

Спортувай, твори, учи,

но за негативните мисли категорично забрави!

Те са вредни и опасни – това пределно ми е ясно.

 

Обичай и мечтай и вярвай в себе си докрай!

С приятели се забавлявай,

отрицателни емоции избягвай.

Следвай си мечтите,

изживявай пълноценно дните.

Сред природата ти отиди

и добре си почини.

От красотата й се вдъхнови –

стихотворение сътвори, разказ напиши,

просто здравословен начин на живот води.

 

Нека добри дела да вършим

и мечтите в реалност да превърнем.

Нека дните са изпълнени с радост и веселие,

а не със нерви, напрежение.

Всеки сам определя по кой път ще поеме

и какви действия да предприеме.

 

Дори когато сме отчаяни,

на тъжни мисли да не се поддаваме.

Така проблемите не ще решим,

а повече ще ги задълбочим.

Освен това те здравето влошават

и до фатален изход са в състояние да ни докарат.

 

Да променим света към по-добро е може би трудно,

но не е невъзможно, важно е, просто защото е нужно.

 

 

Татяна Йотова

 

 

Импресия – триптих

Три писма до Света 

 

1. Изкуство

Веднъж ще ти се случим, Свят!

И аз, и тя, и той – все ние,

из твоя тайнствен кръговрат,

сърцата по веднъж ще бият.

За този дъх магичен глад,

за този миг живот единствен,

благослови ни, вечен Свят,

за да докоснем твоя Смисъл.

Това докосване веднъж…

то пламва в обич и изгаря

тъй, както бликналият дъжд

един и същ не се повтаря.

И в свойта Мисия човек

щом вложи животворно чувство,

ти, Свят, от мир ще си обзет.

… А аз ще те даря с изкуство.

 

…

2. Песен за Доброто

Не, не е достатъчно да бъдеш добър –

важно е да правиш добро.

Бели отпечатъци по тъмен чадър –

знак за споделена любов.

Ако аз, ако ти вършим само добрини,

то светът щастлив ще ни благодари.

Алчност, злоба, завист, мъка с теб да пометем,

нека в доброта се облечем!

Даже нереално, нетипично да звучи,

пак добро прави, добро прави.

 

Казват, че живее непоискано добро,

нека отговорим така:

даже нежелано, доброто е добро,

злото носи вечна тъга.

Ако аз, ако ти по усмивка разменим,

този свят с едно добро ще украсим.

Алчност, злоба, завист, мъка с теб да пометем,

нека в доброта се облечем!

Даже да си Дон Кихот под нечии стрели

пак добро, добро, добро прави!

 

Днес стори добро, пък в морето го хвърли,

за отплата – не, не мисли!

Без да мериш твои и мои добрини –

вярвай и до мене тръгни!

Ако аз, ако ти от любов се заразим,

този свят към по-добро ще променим.

Алчност, злоба, завист, мъка с теб да пометем,

нека в доброта се облечем!

Даже да изглеждаш луд във нечии очи,

пак добро прави, прави, прави!

 

… 

3. Когато нищо не е същото

и страх те заподмята,

стени прескачаш и над къщите

издирваш свободата;

когато старите събития

са гмурнати в забрава

и имаш ролята на бития,

какво ли ти остава?

 

Когато нищо не е същото,

разкъсай правилата,

сънувай своето завръщане,

ала без теб, без дата;

дори след сушата на лятото

дъждец да превалява

и губиш смисъла на цялото…

какво ли ти остава?

 

Когато студ скове поетите

и мракът не осъмне,

и някъде отвъд планетите

душата ти разпънат,

когато Днес изглежда свършило,

а Утре не прощава,

добре, че нищо не е същото –

начало ти се дава!

 

Вдигни, вдигни платната,

отсреща премини

и в люлката на вятъра

ти ъгъла смени,

последвай птица в полет,

сърцето разпали

и с Божията воля

начало постави!

 

 

 

Теодор Марио Гергов

 

 

                                Да бъда винаги полезен

 

Като че ли до скоро бях малко дете,

което мечтаеше в Космоса да полети

всички планети да посети.

Най-много исках марсианец да стана

и със същества странни да се запозная.

Представях си дни, изпълнени с веселие,

с много игри и настроение.

 

Днес тази мечта ми изглежда нереална и смешна,

но същевременно интересна.

 

И макар сега да съм пораснал,

осъзнавам, че съм все още дете,

което продължава смело да мечтае,

но вече по-реално и това ми дава криле.

 

Една от мечтите ми е учител да стана,

знания и ум да дарявам.

Предполагам, че тази мисия не е никак лесна,

но е предизвикателство, което би ме направило полезен.

 

Искам и с благотворителност да се занимавам

на хора в нужда да помагам.

Какво по-важно от това да даряваш топлота и доброта,

защото в живота това са най-важните неща!

 

Разбира се, имам и други мечти,

но това, което ги обединява

е силното ми желание да помагам,

за да е пълноценен всеки мой ден

и да ми вдъхва увереност да вървя напред.

 

Не желая никога с детството да се разделям,

искам мечтите си смело да преследвам.

Вярвам, че ще ги осъществя

и ще съм удовлетворен от това.

 

Теодор Тодоров 1

 

 

Всяко зло за добро!

Изолацията как ме промени. Тя ме накара да се сближа с семейството ми,  накараме да стана по търпелив и да ценя това което имам.

Знаете ли, ще ви споделя една тайна! Аз имам само тях- баба и мама! И съм мъжът в семейството!

         Но пък, всеки пораства, тогава- когато му дойде времето! И моето време дойде! До вчера животът ми бяха приятелите, забавленията и …спортната зала! Спортът ме направи човек! Той замести бащата, който винаги ми е липсвал. Спортът убиваше агресията, утоляваше болката…Залата бе всичко за мен! Целият ми съзнателен живот! Но…изведнъж -КРАЙ! Залите затварят, училищният звънец замлъкна, срещите сприятели станаха несигурни и потенциално опасни!  Като че ли някой ми отне всичко, което обичах, малкото щастливи мигове, с които се чувствах жив! Но всяко зло –за добро! Както често обича да повтаря баба! Милата ми, белокоса бабка! Тази, чиято прегръдка усети с първата глътка въздух! Колко много съм и липсвал! А тя, милата нищо не е казвала, нали момчето е голямо вече…

Сближих са повече с баба си осъзнах, че е била забавна и имала интересен живот като малка, като млада…пък и сега! Сближих са с много мои приятели, които бях зачеркнал от тефтерите си… И осъзнах, че те са били моята опора, моето вдъхновение. И продължавах напред не само заради тях и за себе си защото те ма научиха на това- нужно е човек да се огледа кой върви зад него и до него, а не само да се взира напред и да преследва строго определи цели.

Да вярвам в себе да се науча да имам доверие , на грижа. Оцених колко е по-хубаво да си на училище, защото учиш по-добре сред човеци, а не си затворен в малка кибритена кутийка и се взираш в синия екран! Учим, макар и от разстояние, нама как! Щом така се налага! Щом това е начинът да предпазя баба от болест…. Записах се в Червения кръст, доброволец. Помагахме на хора в нужда, изпаднали в риск. Раздавах храна на възрастните хора с проблеми давах им безплатни продукти дали боб, ориз, олио, пастет, леща, вода и други. И осъзнах, че не случйно Йовков е рекъл :, , Боже, колко много мъка по този свят…“ Станах по-търпелив , с баба, с приятелите, с учителите… И с нетърпение очаквам момента, когато ще прекрача прага на доброто старо школо…

Аз вярвам! Аз искам! ТИ също! А заедно ще успеем! Ше преборим всяка несгода, защо ли- защото , , всяко зло-за добро‘! Бъдете здрави, защото от здравето няма нищо по-хубаво!

 

 

 

 

Теодор Тодоров 2

 

 

За семейството и хляба…или щастието да го имаш!

 

"След 20 години ще съжаляваш повече за това, което не си направил, отколкото за това, което си направил. Затова вдигни платната и отплавай от тихото пристанище. Улови попътния вятър. Търси. Мечтай. Откривай. "

Марк Твен

Семейството е нещо хубаво. Семейството не е просто нещо, не е просто вещ, коя  то можеш да подариш или притежаваш. Семейството е най-най-хубавото, което може да има човек на този свят! Най-голямото богатство, най- голямото щастие…Но не всеки го озъзнава. . Защо ли! Защото за някой е просто даденост. . Не оценяват това, което имат…

Всички имаме мечти! Някои да полетят с балон, други да имат семейство…

Оценяваме ли любовта, всеотдайността и любимите хора едва, когато ги загубят. . А за други, които са нямали на кого да подарят подарък за 8 март или с някого с когото, , да си поговорят по мъжки“ е разковничето за думата щастие!

Щастието е магия! Щастието е сила, която те движи смело напред! Щастието е Островът на блажените, но само онези, които имат очи и сърце за него! Щастието не се измерва с финикийски знаци и нарисуваните по тях човечета и пет-шестцифрени нули… Щадстието са наглед простичките неща от живота, които препускат около нас. Неслучайно старите хора казват, че птичето веднъж кацва на рамото на човек. . И тогава трябва само да го грабнеш, стиснеш силни и да бдиш над него като верен страж…Щастието е споделената любов, любимото момиче, щастието е тихата вечер край камуната и аромата на прясно изпечените , , войнишки курабии“ на баба. Щстието е силната длан на приятел, благодарността в очите на поредния просяк подал ръка за милостиня и дребните монети, които си спестил от дажбата за деня си пуснал щедро в шепата му. Щастие е усмивката и милите думи на учителката, с които обяснява поредната трудна задача, ана теб ти става леко на сърцето, сякаш пада товар. Юастието е в хората, в самите нас, щастието е обаче да ги имаш!

Аз имам трудно детство, но съм горд с това, което имам и което с труд постигам ! Дете съм , но ми беше предопределено да порасна бързо, да бъда мъжът в семейството, опора на мама, утеха на баба!

Моите родители не винаги за били до мене. Майка ми! Тя ме гледа укорително, но ме обича безкрайно много! Не одобрява някой неща, които правя /бойните спортове/ ама винаги е била до мене и е гледала с гордост. И със свито сърце! Долавям уважение в очите, изпълнени със сълзи. . Пренебрегва себе си- за да бъда аз , радвам се, че попаднах на жена като нея! Силна жена! Толерантен човек! Всеотдайна, но и безкомпромистна, когато трябва…Мама- тя е човекът, който се е жертвал за мен, прави го и до днес. Тя е човекът, който ме научи на първите стъпки, първите срички, първите приказки от нея научих… Мама е тази, която е ловила риба с мен, играла е футбол, спорила, обичала! От цялото си сърце! С цялото си същество! Благодаря ти, мамо…

Баща ми, баща ми винаги ма кара да правя нещо -дали да цепя дърва, дали да ходя до магазина , дали да уча… ама и двамата знаем, че се обичаме. Трудът е този, без който не може! Баща ми- суровият наглед мъж с горещо сърце, който иска да ме научи на нещата от живота, да не научи да бъда мъж. . Благодаря, татко! Аз съм умно момче, усмихвам се от душа всеки път, когато правя нещо, за което ти си ме помолил. Харесва ми, защото го правя за теб! Защото е най-малкото, което бих могъл да направя за теб. .

Баба ми е забавен човек -малка душа ама винаги ми е давала съвети, винаги ми казва да помагам на хората и е много мъдра, най-святата жена! Мекиците на баба са най-вкусни , войнишките курабии за нищо на света не могат да се сравнят и с най-скъпият шоколад. . Златни ръце има баба и още по-златно сърце. Голямо сърце! На баба блузата ми е по-скъпа, защото всеки бод, всеки шев ми нашепват, , Обичам те“ Благодаря ти, бабче!

. Приятелите ми – те са като второ семейство, защото винаги на тях съм споделял, плакал съм на тяхното рамо и винаги са ми помагали, винаги ми дават съвети дали ще е за любовта, спорт или нещо друго. Те ма научиха да мечтая да постигам моите цели, колкото да ме е страх и заради товя аз си ги ценя и си ги обичам! Попаднах на добри момчета! Благодаря, ви момчета! Благодаря ви, че ви има!

Въпреки трудностите никога не е късно да споделиш, вярвай в себе и ще постигнеж всичко. Той , животът никому не е лек, препядствията са много- но затова и хлябът ще е по-сладък! Защото има с кого да го споделиш…

 

„Ако искате да построите кораб, не карайте хората да събират дърва и не им възлагайте задачи и работа, по-скоро ги научете да копнеят за безкрайната необятност на морето.”

Антоан дьо Сент Екзюпери

Тодор Чевгарски 1

 

 

Ключът към свободата

 

Тежат над мене железа,

но посрещам гордо утринта

кога ще вкуся свободата…

кога ще се спася!

 

В тъмнината оставам сам

без капка слънчеви лъчи

спасението е просто блян

нека душата ми гори!

 

Болката е твърде силна

умирам ли не знам…

поне оковите ще се затрият,

но пак ще си издъхна сам.

 

Мракът покрай мене се разнищва

ярките лъчи пробиват железа…

надежда в мене се надига

Ясно виждам ключът към свободата!

 

Оковите изчезнаха за миг,

обърнах гръб на тъгата…

и наддадох мощен вик

вкусих жадно свободата!

 

Тодор Методиев Чевгарски, 18г. 12 клас

УЛК , , Сладкодумци- дебати“, ЦПЛР-ОДК, Шумен

Ръководител- Силвия Маринова, 08767955004

 

 

 

 

Тодор Чевгарски 2

 

 

Безполезният

Черни гарване, вземи ме на крилете си

и нека далеч се издигнем

понеси ме ти към него

понеси ме към смъртта

 

Нека Там да стане ясно

душата ми къде ще тлее,

а от тялото ми тъй ужасно

нека кръв да се пролее

 

И сърцето ми все тъй мрачно,

колко жалко, че го притежавам

да обича то бе неспособно

него също аз ти давам

 

Съществуването ми не беше ценно…

безполезният човек в света,

не постигнах щастие блажено.

По –добре е да умра.

 

Отнеси ме, Гарване,

там където вечен огънят бушува

и нека там да изгоря

сред сенките на мрака

душата си да приютя

 

 

 

 

 

Яна Димитрова 1

 

 

Старата ракла

 

 

, , Раснала девойка,

мома пораснала. Със тънка снага,

с китна премяна, румена, засмяна

Момче я хареса, хареса, бендиса,

и се полуди и се зачуди как да я излъже“

 

 

Злато е заляло цялата гора. Пурпурни се люлеят последните шипки, срамежливо надничат край шипковия храст есенните минзухари. . Есенен дъждец тихо ромоли и напевно разказва за времето, когато дедите ни смело защитавали честта на род и родина , а моми и невести наливали менци от студените извори, децата тичали босоноги сред шубраците след ваклите стада на Шуменското плато.

Шуменското палто е прегърнало, моето детство, моите детски мечти…. В неговите пазви се сгушил града, подложен на изпитания през годините неведнъж. Град, в който историята говори. . Град на смели и достойни мъже, град на доблест и чест. От дълбока древност земите на шуменския край се намират на исторически кръстопът. Много племена и народи минават оттук и оставят своята щастижа от себе си като трайна следа, като светла диря. А Шуменското плато се извисява над него като верен страж и закрилник на българския род.

В неговото подножие е махалата на моя дядо, където той се е родил. Тук са минали неговите детски му години, тук е играл, тук е порастнал и обичал. Тук е старата в бяло варосана къщичка, в която съм поела и аз първата глътка въздух. . Бялата къщичка с цветната градинка отпред, старата икона в заданата стая, бабиния миндер, кехлибарената ракла, която сякаш говори… Чудна история ми разказа тя! За Илчо и неговата изгора!  Чувала бях, че платото го наричат Илчов баир, но все съм се чудела кой пък е този Илчо- какъв е бил, защо носи неговото име Левент момък го наричали. Хубавец и юначина. . Храбрец момък, който милеел за род и родина. По нашите земи живеелибългари, турци, арменци-всеки си имал своя махала. Сговорни били, помагали си в несгоди, но когато сърцето заговори- тогава друго било…

 Имало един Ага, знатен турчин бил. Богат бил. Страшен. Всички му се подчинявали в околността. Всички отблизо и далеч били чували за него… Но вички отблизо и далеч били чували и за личната мома, що живеела в подножието на Шуменската гора… Лична мома! Хубавица! Златни плитки- като зряла пшеница, като змии падали тежко връз раменете, а очите и черни –череши, дяволито играели на бялото и лице…

А усмивката…Ех, тая усмивка- тя я е погубила, разправяше баба… Много момци въздишали тайно по нея. Но никой не се осмелявал да я поиска от баща и… Но се осмелил! Един. И не просто я поискал, а я грабнал! Ей, тъй от полето… Син не на кой да е, а на първенеца- турчин, първородна рожба на най-видния и богатия, с име човек -страшилището на града.

 Събрали се момците. Девойката да върнат! Все отбрани юнаци- все вярна дружина! Предвождал ги Илчо, родственик на девойчето, който страх от нищо нямал. Илчо, който за българщината милеел и рода преди всичко поставял. Честта на девойкато тръгнал да брани. …

Баба спря своя разказ. Не довърши…Градинката кипеше от изобилие на цвят, само стария орех на двора тягостно мълчеше, разперил клони да прегърне родния дом. Баба мълчаливо ме погледна в очите сцвят на зряла череша. Само въздъхна тежко и рече:

-Една птичка пролет не прави… От мене чедо да знаеш…. За българското да милееш, от него по- голяма светиня няма! Българска земя хубава раждала и ще ражда хубави моми и лични момци! В Българско да останете, по чужбина да не одите…тук ви е късметя…“

И стисна в шепа рохката земя. Зарови очи в тъканата престилка.    

Сълзи- чисти и тежки и се отрониха от сухите старчески очи по набраздените жълти страни, които времето безжалостно беше белязало. .

Старата ракла изскърца, изниза се бялото бродирано каренце, останало от чеиза нейната майка. Всеки бод си имаше своя история, втъкани бяха в него златото на гората, сините минзухари, шипковия храст заедно с първата обич, черните черешови очи на прабаба, алената кръв на Илчо… 

А аз все още чувах бабиния глас в тъмната стая, само по стените още играеха сенките, които хвърляш загасващия огън от огнището…

 

 

 

 

Яна Димитрова 2

 

Еднакви и различни

 

Всички сме хора на този свят.

 И носим белези и рани.

Окови страшни как дрънчат

В суетата на деня, погубили дори

надежди страшни…

Доброто. Доброто е нещо, което всеки човек трябва да прави. Добрата дума, протегната ръка, прошка, грижа, всеотдайност. . Много ли струват в сивия, забързан монотонен ход на времето… Да помогне в нужда, да защитава хората около себе си, няма значение какви са те, кои са. .

Нима всички не сме хора на този свят, нима всички ме страдаме и споделяме радости. .

Няма значение какъв е цветът на кожата, без значение са полът и възрастта! Сълзата на кантара на сърцето тежи еднакво за всички. А от споделената радост очите блестят  с един и същ пламък.

Аз съм от тези, които хора, които не се интересуват от религията и социални статус на човека. Аз съм от този вид изчезващи, за съжаление, хора които поглеждат на другите през техните очи. .  Аз бих помогнала в нужда на всекиго, няма значение какъв е той– черен, бял, момче, момиче, възрастна жена или мъж. Бих дала искрица топлина в студения свят, кйто ни е обгърнал с безжалостните вериги на егото, завистта, лицемерието. . Та така де ние сме хора. Но преди всичко трябва да бъдем Човеци! Защо ли! Защото нищо човешко не ни е чуждо!

 Това, което всички трябва да знаят, е че ние всички си приличаме по едно. По това, че бие сърце в нашите гърди. Това е всички сме хора, всички сме живи същества. Всеки трябва да бъде себе си. Няма нужда от излишна помпозност и суета. . Всички сме дошли голи на този свят и нищо няма да отнесем със себе си. Единственото мерило ще си остане това, което сме отдали на другите. Блага дума, мил жест! Те с пари не се купуват, но струват повече от всичко на света! Те са безценни! Нека свалим маските, да прогледнем със сърце! Да даваме , без да очакваме нещо в замяна! Защото каквото даваме, това и поличаваме! Да бъдем Човеци!

Е не е чак толкова трудно да бъдеш добър, само трябва да погледнем през очите на другите.

Никога не трябва да се съдим кой какъв е. Защото всичко на този свят си има причина. Само трябва да отворим сърцата си за един по-добър свят, а тези, които го градят сме самите ние! Защото децата- това сме ние- бъдещето на земята!

 

 

 

Яна Димитрова 3

 

 

Само сърцето има очи за истински стойностните неща в живота,

които остават скрити за очите

 

      Приятелството! Без приятелството не знам какъв щеше да бъде света. За мен то е ценност, безценен дар, без който светът би бил безцветен, а животът просто едно съществуване…Няма нищо по- хубаво от това да има човек, на когото да си доверим тайните си, да му вярваме, да се забавляваме, да се смеем като за последно и да плачем заедно. Човек, който да егото да се изправи срещу всичко и всички в името на приятелството… Този човек аз го наричам истински приятел.

      За мен няма значение какъв е човека– грозен или красив, суетен или вглъбен в науката, за мен той би бил специален Най-красивият, най-добрият!  

      В моя живот освен мама, аз имам такава приятелка, която е с мен постоянно. Говорим си и се забавляваме все едно няма утре. За мен тя е специална. Тя е специална, с нея си споделяме и си говорим ей, тъй чисто по момичешки. . Няма и ден да не се срещнем и говорим ли, говорим…а времето сякаш е спряло! И все има какво да си кажем! Тя е тази, която ми дава сила, подкрепя ме, когато ми е трудно или тежко, тя има рани от моите рани и сърце за моето сърце! С нея ме свързват най-красивите спомени. Докато имам други , , приятели“, които даже не ме питат как съм. Само ме питат какво е домашното и толкова. И всеки гледа себе си! Случвало ми се е да ме използват. Само заради една лоша оценка и вече се прави, че не ме познава. Аз не бих ги нарекла дори приятели, те не заслужават! Приятелството е сила! Стихия! Магия! Приятелството е грижа! И Обич! Всеотдайност! Приятелството е да се жерваш , да уважаваш!  

      Заради това аз си преценявам с кого ще бъда приятелка и с кого не. Аз не искам приятели, които идват в живото ми и после си тръгват.

      Но на мен ми е достатъчно да имам само тази най– добра приятелка. Тя ми стига. И много се радвам, че я познавам. Тя е най– верния ми приятел, но след мама. Мама е на първо място, защото тя ме е опитомила, както в малкия принц, плакали сме заедно и сме се борили докрай. Мама понякога е едно голямо дете, не се вписва в света навъзрастните, може би защото тя самата работи с деца, цяло училище! И все ми е казвала, че разковничето е доверието, вярата в човека до теб, че си длъжен да бъдеш надеждата, светлината в тунела, най-ярката звезда! Обича да повтаря, че каквото даваш-това и получаваш! И се раздава, до край! Но получава нещо исринсдки голямо, най-чистат обич-на нейните ученици, , моите деца“ –както тя ги нарича. А те растат, завършват училище, но приятелството остава! Такава бих искала и аз да бъда- защото за мен мама е моята лисица, която ми дава мъдростта, която ме учи що е любов и що е приятелство! А може би за нея аз винаги ще си остана красивата роза, по-красива от всички на куп, защото често е чистила гъсениците от мен, защото за да ме защити неведнъж ме е отлеждала , , под похлупак в буркан“ А когато съм далеч от нея във всяко дете сякаш вижда мен…толкова е силната връзката по между ни! Аз съм щастлива малка принцеса, която е имала щастието да почерпи мъдрост от извора, да открие своя кладенец сред пустинята, да има своята лисица, а сама по себе си да бъде най-благоуханната роза! Но за да го има него, приятелството-трябва да я има любовта! Тя отваря сърцето! А сърцето ни води в правилната посока, защото само то може да открие красотата в грозното, добротата в злото. Само сърцето има очи за истински стойностните неща в живота, които остават скрити за очите.  Онази чистата и истинската любов и привързаност, които не раняват, а раздават, безвъзмезддно!  Онази сила наречена Обич! Всеотдайност! Уважение и подкрепа! Тази, от която се ражда онази най-голямото вълшебство-наречено Приятелство!

 

 

 

Яна Димитрова 4

 

(на Силвия Маринова)

 

 

Любимата ми учителка

Тя е моята опора!

Тя подкрепя ме безкрай,

в зимен студ и летен зной!

Сутрин ставам с усмивка,

вечер лягам си щастлива,

защото знам,

че имам си закрила, а тя е най-голяма сила!

Любов и всеотдайност в нас гори!

Работата всеки ден и час спори…

Защото ние сме единни, помагаме си в нужда-

Един на друг сме нужни!

Щом вляза в час,

усмивка начаса давам аз.

А щом госпожата зърна

приготвям се завчас.

Щом погледна нейния лик,

аз включвам си ума като автоматик.

Тя помага ми да пиша,

За нене като майчица се грижи….

Тя научи ме стиховете да редя, да творя,

Да бъда мила като нея и добра!

Защото само с труд, знания и доброта

можем да покорим света!

Залива ме със обич, топлина…

Като слънце ярко огрява ми деня, за това

няма друг начин аз да и благодаря,

а само с мене тя да се гордее,

че от малкото невзрачн, зажадняло семе

под нейни грижи се е родило, цъфти красиво цвете!

Аз благодарна съм безкрай,

че такава госпожа си имам, знай.

За мене е тя промяната днес-

да я познавам, за мен е радост, чест!

 

 

Яна Димитрова 5

 

 

, , Беше ден, и беше небе, и върховете на дърветата плуваха в него“

Джени Даунам

 

Отклоних се от пътеката за ужас на всички! Исках да усетя онази свобода, която витаеше във въздуха! Тръгнах по една съвсем тясна пътечка, която се виеше като змийче към хребета. Пред мен се разкри чудна красота…като в приказките! Притаих дъх, не можех да откъсна очи от изомруденотозелено, което докосваше сърцето ми. А небето над мен синееше и целуваше заснежените върхове на Рила планина. Слънцето пилееше снопоже лъчи, които рисуваха слъбчеви зайчета по сребристосините води на близкото езеро. Поглъщах жадно всеки полъх на вятъра, а сърцето ми радостно препускаше…

      Опрях гръб на топлата от лятното слънце скала. Затворих очи. Отдадох се само на усещането. Бях свободен. И безкрайно щастлив. Вдишвах с пълни гърди аромата на боровите иглички. Росната трева галеше босите ми крака. Магия.

 Изведнъж чух жално скимтене, сякаш някой плачеше…

Обърнах се. Гората гореше…Огнени езици обгръщаха близките дървета. като змийчета се обвиваха около стволовете, а кората пращеше…Кълбета дим се вдигаха нагоре… и сякаш сива пеленна изведнъж огърна синьото на небето… Нещо ме пареше в гърлото. Очите ми пареха…

Сякаш нещо проблясна между огнените талази. . Движеше се. И пищеше. Насред огъня се луташе като в капан малко сърне. Свалих бързо раницата от гърба си, нахлузих набързо обущата и без да му мисля много хукнах към пламналите буково дървета. За себе си даже и не помислих. . Нямаше време. Започнах да удрям с якето си огнените езици. И да проправям път за сърнето. То се щураше напред-назад, шмугна се между краката ми. Търсеше спасение…

Вдигна се пушилка, нямаше да се справя сам. Трябвашпе да потърся помощ… Хижата. Надолу по склона! Това беше спасението. .

Тичах колкото мога. Спрях едва пред малката дървена врата…

Пожар избухна в Източна Рила. Инцидентът стана днес следобед. По първоначална информация няма данни за жертви и пострадали. Към момента няма опасност от замърсяване въздуха в района. На място са екипи на Пожарна безопасност и Гражданска защита.

                                                        БТА, 19. 10. 2019г

Лятното слънце клонеше вече на запад.  Скалата все още беше топла… Отворих очи. Отдадох се само на усещането. Бях свободен. И безкрайно щастлив. Вдишвах с пълни гърди аромата на боровите иглички. Росната трева галеше босите ми крака. Някой като че ли ме лизна по босите нозе. .  

, , Всички сте толкова заети, че се стремите към собственото си лично дърво, че не се оглеждате, за да видите, че гората гори“ Джон Скалзи